Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
На долнопробния мотел с гръмкото име „Майор Минор“ до „Понсонби Лейн“ на шосе 133 му се задаваше толкова работа по тъмно, колкото никога не беше виждал.
Кармайн, Кори и Ейб разделиха наблюдението на къщата на Понсонби на три смени. Кармайн си избра точно тях, защото беше сигурен, че наблюдението на заподозрените няма да даде никакви резултати, но пък досега беше обърнал по-малко внимание на брата и сестрата, отколкото да речем на семейство Смит или Финч. Намериха си скривалище зад един лавров храст, отдалечен на петдесет метра по посока на шосе 133 по алеята към дома на Понсонби, като преди това се увери, че тя свършва до къщата и двамата Понсонби нямат друг достъп с кола до дома си.
Провери лично всичко предварително и установи, че семейство Форбс са най-трудни за наблюдение заради езерото и стръмните, обрасли с храсти, склонове, спускащи се от Ийст Съркъл през имота им и към водата. И семейство Смит не бяха лесни заради хълма, на който се намираше къщата, гъстата гора и криволичещата алея. Но пък професорът беше затворен в „Марш Манър“ в Бриджпорт и се наблюдаваше от тамошната полиция. Що се отнася за семейство Финч, добре беше, че на практика ги беше изключил от списъка. Те имаха цели три изхода към шосе 133 и през никой от тях не можеше да мине незабелязано кола без регистрационни номера. В Норуолк се грижеха за Кърт Шилер, а в Торингтън наблюдаваха Уолтър Полоновски и любовницата му в тяхната вила.
Защо ли Кармайн си мислеше, че това масирано полицейско присъствие няма да донесе резултат? Честно казано, той не знаеше, знаеше обаче че Призраците са си призраци и ги виждаш само, когато те пожелаят.
Глава 20
Понеделник, 31 януари 1966 г.
Предишната сряда наваля половин метър сняг и не последва затопляне, което не беше необичайно за януари. Температурата падаше до двайсет градуса под нулата, още като се стъмнеше. Наблюдението се превърна в истински кошмар. Мъжете бяха увити във всякакви кожени палта, взети назаем от съпруги и майки, животински кожи, одеяла, слоеве вълна, термобельо, електрически одеяла с батерии, ползваха грейки от деветнайсети век с въглища и всичко, което можеше да ги предпази от измръзване. Разбира се, след като термометърът падна пет градуса под нулата, вече никоя кола не можеше да се държи запалена заради гъстата бяла пара, която излизаше от ауспуха и издаваше присъствието й. Най-големите късметлии се бяха увили в ловни кожи от Аляска.
Кармайн пое дежурството от полунощ до осем сутринта. Ходеше със собствената си кола, бежов буик с кадифен салон, за който благодареше подред на всички светии.
Нощта на неделя срещу понеделник беше още по-студена, стана трийсет градуса под нулата. Той седеше увит в две кашмирени одеяла с открехнати странични прозорци, колкото да не се запотяват стъклата, а зъбите му тракаха като кастанети. Вечнозелените планински лаврови храсти го скриваха добре, но в четвъртък, първия ден от наблюдението, се бе сетил за Биди — дали кучето няма да усети присъствието му и да започне да лае? Не го откри, не го усети и тази нощ. Само някой напълно луд би излязъл в такова време. Това беше сезонът на запалените камини, на меката топлина от климатиците, на прекрасните домашни занимания. Ако Призраците са планирали отвличане, ужасният студ щеше да ги затрудни.
Имотът на Понсонби си беше предизвикателство. Парцел от пет акра, по-дълъг, отколкото широк, и се спускаше остро от било, което беше задната му граница. Старата къща се намираше близо до шосето и бе заобиколена от рядка гора. Билото зад имота всъщност беше началото на двайсет акра защитена гора, дарена не на щата, а на общината на Холоуман от Айзък Понсонби, дядото на Чарлз и Клеър. Айзък бил любител на елените и мразел лова. Тези двайсет акра, гласеше завещанието, трябвало да станат защитен резерват за елени. Общината не се бе загрижила особено за дарението, само бе поставила тук-там по някоя знак „Ловът забранен“. Изглеждаше така, както по времето на Айзък — гъста гора, населена с много елени. Простираше се от билото до „Диър Лейн“ и спираше строителството. Въпреки че Кармайн беше сигурен, че Чарлз Понсонби не е такъв атлет, че да предприеме подобен поход при трийсет градуса под нулата, разположи коли и на „Диър Лейн“, на завоите и на шосе 133. Съгледвачите там му съобщиха, че няма коли, паркирани на „Диър Лейн“.
Нощта бе типична за такива арктически условия. Небето не беше просто черно, а наситено мастилено, в него се виждаха ярки паяжини и букети от бляскави звезди и нито едно облаче. Красота! Не се чуваше никакъв звук, освен тракането на зъбите му, всичко беше неподвижно, нямаше ярки светлини и скърцане на гуми по заледената алея.