Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
Марс наведе глава.
— Къде е Филип, госпожо княгиньо?
— Това никой не знае! Крие се някъде… Венеция? Може дори в Британия да се е върнал — отново срещнаха очите си. — Знам всичко, Марс! Ти си достоен син на баща си, моето момче! Не трови сърцето си с омраза към този нещастник… В Скендера имаш брат, племенник… а аз никога няма да забравя кой спаси от плен внука на Белия дявол!
Тези думи Марс пропусна покрай ушите си.
— Ще ми отговорите ли на един въпрос, госпожо княгиньо?
— Аз убих майка ти и Бриджит, Марс! Това ли е въпросът? — Марс кимна. — Сокон умира от пиене, но синът му Горам трябва да порасне с обожание към родителите си. Ако Бриджит беше останала жива, леглото й щеше да внуши на малкия, че приживе е презирала баща му… Разбираш ли ме? — Марс кимна отново. — А Мана… Изглежда закъсняло отмъщение, но не е, княз, честна дума! Тази жена не можеше да остане с нас… Скоро всички ще последваме Лазар, а където и да иде, щеше да се държи… недискретно… Аз не убих жената, аз затворих една уста. Трудно ли е за разбиране?
— Не — отговори Марс и наистина го мислеше. — Ценя откровеността ви, госпожо княгиньо. Нямам повече въпроси.
— Но аз имам, моето момче. Искам да ми отговориш като на вдовицата на покойния си баща. Трябва да разтвориш сърцето си и да ми кажеш светата истина!
— И каква е тя, княгиньо?
— Обичаш ли Зоя, Марс?
Незаконороденият мълча дълго, търсейки и отговор, и прикритие на смущението си.
— Ще ми отговориш ли?
— Зоя е жена на Филип, княгиньо.
— Това са глупости и ти го знаеш не по-зле от мен! Някаква си клетва, произнесена насилствено в Африка, не може да е валидна тук! Зоя презира и двамата си съпрузи. Нито моаджира, нито Филип имат някаква власт над сърцето й.
— А аз?
— Не така, Марс! Аз съм с единия крак в гроба, това ми дава право първа да чуя отговора?
— Ще ви отговоря така, княгиньо. Не съм срещал жена, която желая по-силно от Зоя!
— Ако имаш такава възможност, би ли я направил своя законна съпруга, майка на децата ти?
Марс кимна.
— Да, госпожо, но тя е…
София го прекъсна.
— Иди й го кажи! Зоя чака в ландото.
Два месеца по-късно, в началото на декември, Марс чакаше първия сняг, за да поведе отряда си в България. Валеше ситен, студен дъжд. Край огнището пиеха вино и печаха мръвки бъдещите освободители на България. Поп Анастас свиреше къдри на кавала, момчетата му пригласяха дрезгаво, някои, ударени от вино и стоплени от огъня, спяха на пода. Марс едва-едва преглъщаше залците си. И тялом, и духом той беше на пет левги оттук, в дома си край Килия, където беше оставил Зоя и тя му беше казала, че ще го чака до гроб. Вече девет дни чакаха този проклет сняг, а за това време сигурно и последните й съмнения са се разсеяли. „Падне ли нощта, ще отскоча до вкъщи — мислеше той, с поглед блуждаещ в дъжда. — Още тази нощ трябва да знам ще ставам ли баща, или не!“
В къщата влезе стражата, свали качулката на ямурлука, потърси го с очи, приближи и каза:
— Идва конник от Килия, княз.
Марс излезе да посрещне ездача. „Това е Константин“ — помисли той, но първо разпозна Атаман, а после и Паяка. Филип скочи на подгизналата земя, върза жребеца за оградата и тръгна към него.
— Здравей, Марс Авалов! — високо каза той.
— Какво искаш? — попита незаконороденият.
— Да говорим… Ти и аз, синовете на Белия дявол.
— Говори — каза Марс.
— Покани ме на сухо, предложи чаша вино, заповядай да се погрижат за коня ми… Брат ти е дошъл, по дяволите!
— Брат ми стреля в коня ми!
— Не бъди злопаметен! — Паяка вдигна ръка. — Ти отне жена му. Нека не мерим вините!
Марс влезе в къщата, но остави вратата отворена, сигурен, че Филип ще го последва. Седнаха в усойната спалня на Котленеца, слугите донесоха месо, вино и отидоха да се погрижат за Атаман.
— Минах през Килия — започна Паяка. — Видях Зоя… Ще ставаш баща, Марс?
Внезапно лумнала тревога не му позволи да се зарадва.
— Сигурен ли си, че е жива и здрава?
— О, да… — Спидер го погледна и едва сега разбра въпроса. — Прав си да се страхуваш… Оставих я на прага на дома ти… по-красива отвсякога! — усмихна се злобно. — И по-щастлива!
Мълчаха дълго.
— Защо се върна, Филипе? Доколкото знам, имаш къде да идеш?
— Пътувах насам с чувството, че се връщам в бащиния си дом. Измамно чувство! — Спидер изпусна ехидния си смях. — Утре тръгвам за Венеция… При Менон.
— За главата му?
— Черните овце на фамилията се събират под един покрив за размисъл и разкаяние… — отново лаещ смях и мътни, играещи очи. После настъпи тишина, чуваше се единствено кавалът на попа.