Кралят

– Бет…?

Скимтене, долетяло отдалече.

– Джордж?

Скимтенето се усили.

Рот потърка лице. Зачуди се къде ли са тъмните му очила. Помисли си, че се намира на дивана в библиотеката, онзи пред камината.

– О… по дяволите… – простена, когато се опита да стане.

Усещането си беше истинско изживяване: главата му се въртеше, стомахът му беше свит като юмрук и той трябваше да сграбчи облегалката на дивана, за да не се сгромоляса на пода.

Тръгна през стаята, като се препъваше, и не толкова стигна до вратата, колкото връхлетя върху нея, така че коравите панели се забиха в гърдите му. Намери опипом бравата, натисна я и…

Джордж нахлу в стаята и започна да обикаля в кръг, а от кихането му Рот разбра, че се усмихва.

– Хей, хей…

Рот имаше намерение да се върне обратно при дивана, тъй като нямаше никакво желание всички зрящи очи в къщата да го видят в това състояние… ала тялото му беше на друго мнение. Тупна по задник на пода и Джордж начаса се възползва от възможността да се метне отгоре му като одеяло.

– Здравей, момчето ми, да, и двамата все още сме тук… – Погали ретривъра по широките гърди и зарови нос в козината му, оставяйки миризмата на добро, чисто куче да му подейства като ароматерапия. – Къде е мама? Знаеш ли къде е?

Тъп въпрос. Нямаше я и вината беше само негова.

– Мамка му, Джордж.

Голямата опашка се удряше в ребрата му, муцуната душеше, ушите мърдаха напред-назад – беше хубаво, беше нормално… но съвсем не беше достатъчно.

– Чудя се колко ли е часът?

Проклятие… как само си го беше изкарал на Джон и Ви. И де да беше само това. Смътно си спомняше как обръща билярдната зала с краката нагоре, как мята мебели из стаята, как се сбива с някого, приближил се твърде много до него… а после – време за сън. Беше доста сигурен, че го бяха упоили, и не можеше да каже, че вини онзи, който го беше направил. И сам не знаеше кога щеше да спре, ако не го бяха приспали по този начин.

А определено не бе искал да нарани някого от братята си или от прислугата. Нито пък къщата.

– Мамка му.

Май речниковият му запас се изчерпваше с това.

Човече, защо просто не бе оставил Вишъс да го доведе в тази стая и да му каже какво става! Но поне имаше само две места, където неговата шелан би могла да отиде. „Убежището“ на Мариса или старата къща на Дариъс. И несъмнено Джон именно това се беше опитвал да му каже.

По дяволите, помисли си той. Това не бяха той и Бет. Не тук трябваше да се озоват.

Всъщност всичко, свързано с нея, винаги му се бе струвало предопределено: от момента, в който се беше появила в живота му, до усещането за цялост, което му бе донесла, всичко му се бе струвало дело на съдбата. Да, понякога се бяха поскарвали – той беше задник, който пали лесно, а на нея не ѝ минаваха такива. Много ясно.

Ала никога подобна раздяла. Никога.

– Хайде, приятелче. Трябва ни малко уединение.