Кралят
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570980
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят». Краткое содержание книги:
– Марисол. Погреби го някъде много дълбоко… и не го закачай.
– Това ли е твоят начин да се справяш?
Асейл поклати глава; челюстите му бяха стиснати, устните – изтънели.
– Не. Спомням си всеки живот, който съм отнел. До последния.
– Значи, ненавиждаш онова, което си принуден да правиш?
Очите му, приковани в нейните, не трепваха.
– Не. Наслаждавам му се.
Сола потръпна. Да открие, че Асейл е убиец социопат, беше черешката на тортата.
Той се приведе към нея.
– Никога не съм убивал без причина, Марисол. Наслаждавам се на смъртта им, защото са си заслужавали онова, което ги е сполетяло.
– Значи, си защитавал другите.
– Не, аз съм бизнесмен. Освен ако някой не се изпречи на пътя ми, предпочитам да живея и да оставя другите да живеят. Но никой не може да ме мачка… нито ще допусна нещо да заплашва онези, които са мои.
Сола дълго го гледа… и той нито за миг не извърна очи.
– Мисля, че ти вярвам.
– И трябва.
– Но то си остава грях. – Тя си спомни всички молитви, които бе изрекла, и изведнъж почувства вина, каквато познаваше за първи път. – Давам си сметка, че в миналото съм правила престъпни неща… но никога не съм наранявала когото и да било, освен финансово. Което е достатъчно лошо, но поне не съм изгорила техните…
Асейл взе ръката ѝ в своята.
– Марисол. Погледни ме.
Мина известно време, преди тя да успее да го стори.
– Не знам как да живея със себе си. Наистина не знам.
* * *
Докато сърцето му се блъскаше в гърдите, Асейл си даде сметка, че не е бил прав. Беше предположил, че като спаси Марисол и се погрижи за Бенлоис, ще сложи край на тази ужасна глава от живота ѝ. След като веднъж се озовеше под негов контрол и той се погрижеше да я върне на баба ѝ, щеше да бъде отгърната нова страница.
Ала грешеше. Грешеше ужасно… а като виждаше емоционалната ѝ болка, разбираше, че няма представа как да я спаси.
– Марисол… – За пръв път чуваше гласа си да звучи така. Но разбира се, кога ли се бе случвало да умолява някого. – Марисол, моля те.
Когато клепачите ѝ най-сетне се повдигнаха, той си пое рязко дъх. Докато очите ѝ бяха затворени, неподвижността ѝ твърде силно му напомняше как би могло да свърши всичко, ако нещата се бяха развили другояче.
Но какво да ѝ каже?
– Вярно е, не мога дори да се преструвам, че разбирам идеята за грях, в която ти вярваш, но нали твоята религия е различна от моята… и аз уважавам това. – Господи, как само ненавиждаше синината на бузата ѝ по толкова много причини. – Но, Марисол, онова, което си сторила – то е било в името на оцеляването. Собственото ти оцеляване. Онова, което си сторила там – именно то е причината сега в дробовете ти да има въздух. Животът е да правим онова, което трябва, и ти стори точно това.
Тя се извърна, сякаш болката беше прекалено голяма. А после прошепна:
– Просто ми се ще да можех… по дяволите, може би си прав. Твърде далеч назад трябва да се върна и твърде много да изтрия, за да се озова там, където бях преди две нощи. Случилото се бе кулминация на толкова много преди него.
– Знаеш ли, стига да пожелаеш, можеш да промениш посоката на живота си. Можеш да престанеш да имаш каквото и да било общо с такива като Бенлоис.
Бегло подобие на усмивка докосна устните ѝ, докато се взираше във вратата.
– Да. Съгласна съм.
Асейл отново си пое дъх.
– За теб има и друг начин.
Въпреки че Сола само кимна, той имаше чувството, че се е помирила с оттеглянето си от дейност, така да се каже. И по някаква причина от това едва не се просълзи… не че би си го признал пред когото и да било, включително и пред нея.
Докато Сола мълчеше, той я съзерцаваше, опитвайки се да запомни абсолютно всичко: вълнистата тъмна коса, която бе измила обилно с шампоан в банята си тук, бледите бузи, съвършено оформените устни.
Мислейки си за всичко, което беше преживяла, той отново я чу да казва, че не е била изнасилена… ала само защото бе убила копелето, преди да е имало възможност да го направи.
Онзи в килията – помисли си той. – Онзи, чиято ръка бе използвала, за да се измъкне от хижата.
Цялото тяло го болеше заради нея, наистина…
– Усещам, че се взираш в мен – меко каза тя.
Асейл се облегна назад и потърка бедра.
– Прости ми. – Погледът му обходи стаята; ненавиждаше мисълта да използва вратата, макар че вероятно би трябвало да я остави да си почине. – Изпитваш ли физическа болка?
Марисол обърна глава към него и махагоновите ѝ очи се впиха изпитателно в неговите.
– Къде сме?