Кралят

Вероятно би изяла и салфетката, подноса, сребърните прибори и масичката на колелца, стига да можеше.

Най-сетне се отпусна на възглавницата и сложи ръка върху корема си.

– Мисля, че ще експлодирам.

– Нека изнеса това в коридора. Извини ме за миг.

От леглото Сола виждаше всяко негово движение: как се изправи, как улови подноса в дългите си елегантни ръце, как се обърна и се отдалечи с плавна походка.

На това му се казваше изискани маниери. Беше държал сребърните прибори с благовъзпитано изящество, сякаш у дома си и той използваше такива. Не бе разлял нито капка, докато ѝ сипваше кафе. Нито трошица не бе паднала, докато я хранеше.

Съвършен джентълмен.

Трудно ѝ бе да примири това с начина, по който изглеждаше, докато ѝ подаваше телефона, за да говори с баба си. Тогава имаше вид на обезумял, а по брадичката му се стичаше кръв, сякаш бе отхапал парче от някого. Ръцете му също бяха поаленели…

Като се имаше предвид, че тя бе убила всички в онова ужасно място, преди да си тръгне? Очевидно бе, че той беше довел някого със себе си.

Господи… тя беше убийца.

Асейл се върна и отново седна, преметнал крак върху крак в коляното, не глезен върху бедро, както правеха мъжете обикновено. Вдигна сплетени пръсти към лицето си и се загледа в нея.

– Уби го, нали? – меко попита тя.

– Кого?

– Бенлоис.

Магнетичният му поглед се зарея встрани.

– Няма да говорим за това. За нищо от него.

Сола се зае да сгъва най-грижливо горния край на одеялото.

– Аз не… не мога да се преструвам, че предишната нощ не се е случила.

– Ще се наложи.

– Убих двама мъже. – Вдигна очи към неговите, мигайки учестено. – Убих… две човешки същества. Господи…

Закри лицето си с ръце, мъчейки се да се овладее.

– Марисол… – Нещо изскърца, сякаш беше придърпал елегантния стол малко по-близо. – Скъпа, не бива да мислиш за това.

– Двама мъже…

– Животни – рязко каза той. – Животни, които заслужаваха нещо по-лошо. Всичките.

Сола свали ръце и изобщо не се изненада, когато видя, че изражението му е убийствено. Но тя не се боеше от него. Страхуваше се обаче от онова, което бе сторила.

– Образите… – Тя махна към главата си. – Не мога да си ги избия от…

– Потисни ги, скъпа. Просто забрави, че се е случило.

– Не мога. Никога. Трябва да се предам на полицията…

– Те се канеха да те убият. И смяташ ли, че ако бяха успели, щяха да изпитат и капка угризение? Уверявам те, че не.

– Вината беше моя. – Тя затвори очи. – Трябваше да знам, че Бенлоис ще си отмъсти. Просто не смятах, че ще вземе такива размери.

– Но, скъпа моя, ти си в безопасност…

– Колко?

– Моля?

– Колко… си убил? – Тя изпусна шумно дъха си. – И моля те, не се опитвай да се преструваш, че не си. Нали помниш, че видях лицето ти. Преди да я отмиеш.

Асейл извърна очи и избърса брадичката си, сякаш там все още имаше кръв.