Кралят

Сола обърна глава върху възглавницата и се загледа във вратата на болничната стая, в която я бяха настанили. Ала не нея виждаше.

Вместо това пред очите ѝ отново и отново се разиграваха моменти от отвличането ѝ, заличавайки всичко друго. Как се прибира вкъщи и я цапардосват по главата. Пътуването с колата. Сигналната ракета. Преследването през снега. А после килията и онзи пазач, който бе дошъл, за да…

Почукването я накара да подскочи. И колко интересно – знаеше кой е.

– Радвам се, че се върна.

Асейл открехна вратата и подаде само главата си, сякаш се боеше да не ѝ дойде твърде много.

– Будна си.

Тя придърпа завивките си нагоре.

– Не съм заспивала.

– Не? – Асейл отвори вратата малко по-широко и влезе с поднос храна. – Надявах се… е, защо не се подкрепиш с една вкусна гозба?

Сола наклони глава на една страна.

– Говориш така старовремски.

– Английският не е първият ми език. – Той остави подноса върху една масичка на колелца и я докара до леглото. – Не е и вторият.

– Навярно затова така обичам да те слушам.

Думите ѝ го накараха да се вкамени… и да, може би ако не беше натъпкана с болкоуспокояващи, нямаше да го признае на глас. Но какво пък толкова.

Той я погледна – от наситената светлина, която грееше в очите му, те изглеждаха още по-искрящи.

– Радвам се, че гласът ми ти доставя удоволствие – каза дрезгаво.

Сола насочи вниманието си към храната, усетила как по тялото ѝ се разлива топлина за първи път, откакто… се бе случило всичко.

– Благодаря, че си се погрижил, но не съм гладна.

– Трябва да се храниш.

– От антибиотиците ми се повдига. – Тя кимна към банката с венозен разтвор, която висеше на стойката до леглото. – Каквото и да има вътре е просто… ужасно.

– Аз ще те нахраня.

– Аз…

По някаква причина мислите ѝ се върнаха към онази нощ навън в снега, когато той я проследи в земите си и я чакаше пред колата ѝ. На това му се казваше мрачна заплаха… Исусе, как само я беше изплашил. Ала страхът не бе единственото, което бе почувствала.

Асейл донесе единствения стол в стаята до леглото ѝ. Интересно, изобщо не беше от онези калпави пластмасови столове, каквито обикновено имаше в болниците; този беше като взет от магазин за луксозни мебели – с мека тапицерия, приятен десен и удобен на вид. Асейл седна и се оказа, че едва се побира в него, и то не защото беше дебел. Беше прекалено едър, облегалките за ръцете и гърба се губеха под могъщото му тяло, дрехите му – прекалено черни за бледия цвят…

Върху якето му имаше петна от кръв, кафява и засъхнала. И върху ризата му. Панталоните.

– Не ги гледай – меко каза той. – Ето. За теб. Избрах само най-доброто.

Той повдигна похлупака на подноса, разкривайки…

– Къде, по дяволите, съм попаднала? – Сола се приведе и вдъхна дълбоко. – Да не би Жан-Жорж да е отворил медицински клон или нещо такова?