Кралят

Мъжът вдигна ръце, сякаш го бяха заплашили с пистолет.

– Добре, добре. Да се успокоим. Искаш да стоя настрани, ще стоя настрани.

Той се отдръпна и застана до братята; клатеше глава, но не каза нищо.

Лекарката сложи ръка върху рамото на Асейл.

– Само ще я преместим върху носилката. Защо не дойдеш с мен? Може да гледаш и да стоиш наблизо.

Свирепото изражение на Асейл поомекна и той се прокашля.

– Да, ще го направя. Благодаря ти.

Всъщност направи повече от това.

Когато лекарката отвори вратата откъм Марисол, той с болка видя как неговата жена инстинктивно се свива назад. А после очите ѝ се приковаха в неговите.

– Искаш ли да ти помогна? – попита той задавено, преди останалите от медицинския екип да са успели да се приближат.

– Да. Моля те.

Точно така и трябваше да бъде – да отблъсне всички други и само той да се грижи за нея. Наведе се и я взе в прегръдките си, като много внимаваше да вдигне и спалния чувал, така че да не я…

От стона, който тя се опита да потисне, му прилоша, но трябваше да я извади… а и в мига, в който се изправи, тя се намести в ръцете му, намирайки поза, в която като че ли не я болеше толкова.

Главата ѝ се отпусна върху рамото му и остана там.

– Аз ще я внеса – съобщи той на докторката.

– Може би е по-добре да… е, добре. – Русокосата лекарка вдигна отбранително ръце, когато кучешките му зъби отново се показаха. – И така става. Последвай ме.

Братът Рейдж пръв влезе в коридора, а другите двама воини останаха последни, заедно с братовчедите.

Асейл се опитваше да върви с възможно най-плавна крачка; всеки път, когато Марисол поемеше рязко дъх или тялото ѝ се напрегнеше, болката ѝ се забиваше право в гърдите му, докато накрая неговите дробове горяха, неговият дъх не достигаше, неговият крак го болеше.

Покрай тях се точеха сякаш безкрайна върволица стаи; в някои от тях той надникна, за повечето дори не си даде труда да обърне глава. От малкото, което забеляза, това бяха класни стаи, празен офис… нещо, което приличаше на стая за разпити. Тъкмо когато започваше да си мисли, че са се запътили към друг щат, лекарката най-после спря и посочи вратата на една стая за прегледи.

Носилката на колелца в средата се намираше директно под лампите и докато се приближаваше, за да постави Марисол върху подплатената, покрита с чаршафи повърхност, Асейл изпита благодарност, задето лечителката не запали осветлението. Помещението с плочки, неръждаема стомана и стъклени шкафове и така му се струваше прекалено светло; инструментите, подредени върху масичката на колелца – някак заплашителни, макар че в подходящите ръце те трябваше да помагат.

Прескъпа Скрайб Върджин, лицето на Сола бе сиво от болка и изтощение, докато си седеше там, притиснала свитите си колене до гърдите, с тъмносиния спален чувал – увит около нея като втора кожа.