Кралят

Другата половина… не беше нещо, в което искаше да се задълбочи особено.

Тунелът стигна до подземен гараж, който ѝ напомни за онзи под стадиона в Колдуел: нисък таван и много места, а полегатият, издигащ се под, който се губеше зад ъгъла, говореше, че е на няколко нива.

– Къде сме? – попита, докато приближаваха към една затворена врата.

Вместо отговор, вратата зейна широко и отвътре излезе медицински екип – лекари, сестра, носилка на колелца, всичко.

– Слава на Скрайб Върджин – промърмори Асейл.

О… мамка му. Белите престилки не бяха сами – придружаваха ги трима огромни мъже. Блондин, който сякаш беше слязъл от киноекрана, военен тип с къса подстрижка и сурово изражение и накрая едно наистина ужасяващо подкрепление с остригана до кожата коса и белег, който разсичаше цялата му буза и стигаше до устата.

Не, това не беше американското правораздаване.

Освен ако не беше някой секретен отдел за особено опасни типове.

Асейл посегна към вратата.

– Ти стой в колата.

– Не ме оставяй – избъбри Сола.

Той я погледна.

– Не се страхувай. Задължени са ми.

Спасителят ѝ отново посегна към нея, но този път не спря. Докосна линията на челюстта ѝ толкова леко, че ако не го беше видяла да го прави, тя нямаше да усети.

– Остани.

Миг по-късно вече го нямаше, вратата се затвори плътно зад гърба му. През потъмненото стъкло Сола видя как от ярко осветения коридор се показа четвърти мъж. Едно беше сигурно – не беше счетоводител. С бастун и дълго до пода кожено палто, той изглеждаше като сводник от старата школа – образ, на който прическата му ирокез и сардоничната усмивка пасваха съвършено.

Новодошлият и Асейл едновременно си протегнаха ръце и останаха със стиснати десници, докато говореха…

Нещо не беше наред. Асейл се намръщи; а после придоби гневен вид. Ала когато мъжът с дългото палто просто сви невъзмутимо рамене, Асейл им даде пистолета си и ги остави да го претърсят за други. Чак когато двамата му сътрудници слязоха от колата и бяха подложени на същия обиск, сводникът кимна на лекарите и сестрата да се приближат до колата.

В мига, в който посегнаха да отворят вратата откъм нея, Сола усети, че я пронизва страх, и придърпа спалния чувал до брадичката си…

Жената, която подаде глава в колата, беше красива, с къса руса коса и тъмнозелени очи.

– Здравей, аз съм доктор Джейн. Бих искала да те прегледам, ако ми позволиш.

Гласът ѝ беше равен. Мил. Спокоен. Ала Сола не бе в състояние нито да помръдне, нито да отговори.

Поне докато Асейл не се появи зад лекарката.

– Всичко е наред, Марисол. Тя ще се погрижи за теб.

Очите на Сола срещнаха неговите и дълго останаха приковани в тях. Най-после, доволна от онова, което откри там, тя прошепна:

– Добре. Добре…

И най-сетне престана да трепери.