Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Шофьорът многозначително погледна нивата край пътя — повалената, покрита с прах царевица. Сред прашната почва тук-таме се подаваха малки камъни. Шофьорът каза сякаш на себе си:
— Арендува четирийсет акра и не е пострадал нито от праха, нито от тракторите?
— Не знам. Напоследък нашите не са се обаждали — отвърна пътникът.
— Значи отдавна, а? — рече шофьорът. В кабината влезе една пчела и бръмчейки, почна да се удря в предното стъкло. Шофьорът протегна ръка и внимателно я мерна към прозореца, където въздушното течение я поде и изхвърли навън. — Край на арендаторите — каза той. — Един трактор изгонва по десет семейства от земята им. Тези трактори са страшно проклети! Разорават участъка, а арендатора — по дяволите! Как се е задържал твоят старец? — Езикът и челюстите на шофьора отново се заеха с дъвката, почнаха да я дъвчат и да я премятат. Всеки път, когато той отваряше уста, между зъбите му се виждаше езикът, който гонеше непрекъснато дъвката.
— Не знам. Казах ти, че напоследък нашите не са се обаждали. Не обичам да пиша, старият също. — И пътникът бърже добави: — Но да пишем, можем, стига да искаме.
— Работил си някъде, нали? — Отново същият изпитателен и подвеждащ потаен тон. Шофьорът погледна нивите, трептящия от зноя въздух и като пъхна дъвката между бузата и зъбите си, за да не му пречи, плю през прозореца.
— Работих, разбира се — отговори пътникът.
— Така си и мислех. По ръцете ти личи. Имат мазоли. От кирка, брадва или чук. Аз винаги забелязвам тези неща. И се гордея с това.
Пътникът втренчено го погледна. Гумите на колата пееха по шосето.
— Искаш ли да научиш и още нещо? Ще ти го кажа. Защо да си блъскаш главата, за да го отгатнеш?
— Не се сърди. Бъди спокоен — не си пъхам носа в чужди работи.
— Ще ти кажа всичко. Няма защо да крия.
— Не се сърди. Аз обичам ей тъй, просто да си приказвам. По-бърже да минава времето.
— Всичко ще ти кажа. Името ми е Джоуд, Том Джоуд. Старият също се казва Том Джоуд. — Очите на пътника меланхолично се спряха на шофьора.
— Не се сърди. Казах го просто така.
— Аз също — рече Джоуд. — Мъча се да живея тихо и никого да не обиждам. — Той млъкна и погледна сухите нивя, посърналите от зноя дървета, които се виждаха в далечината през напечения въздух. После извади от външния си джоб кесията и книжките и си сви цигара, лъхнал ръце между коленете, за да не издуха вятърът тютюна.
Шофьорът движеше челюсти ритмично и замислено като крава. Той мълчеше, чакайки впечатлението от последните реплики да се заличи и забрави. Накрая, когато неловката атмосфера се разсея, каза:
— Само който не е седял по цели дни на волана, той нищо не знае. Собствениците не ни позволяват да вземаме пътници. Карай като прокълнат все сам от единия до другия край, ако не искаш да си докараш някое уволнение, както сега аз с тебе!
— Но аз ценя риска ти — рече Джоуд.
— Някои измислят чудновати неща, когато карат колите. Един например съчиняваше стихове. Да минава времето по-бърже. — Шофьорът погледна крадешком, за да разбере дали Джоуд ще прояви интерес към това необикновено събитие. Джоуд мълчеше и гледаше напред в далечината шосето, бялото шосе, което леко лъкатушеше като кораб, попаднал в мъртво вълнение. След дълга пауза шофьорът продължи: — Помня едни негови стихове. В тях се споменаваше как той и двама негови приятели обикалят по света, пиянствуват и буйствуват. Ех, жалко, не мога да си спомня всичко! Имаше там такива думи, че и дяволът не би ги разбрал. Помня само едно място: „Видяхме един негър, едър като кедър и с нос същински магданоз.“ Кедър — това е грамадно иглолистно дърво. Показа ми тази дума в речника. Нито миг не се разделяше с речника си. Влезе да закуси, поръча си кафе с кейк и забие нос в речника. — Шофьорът замълча, изпитал неприятното чувство, че говори сам и при това дълго. Потайният му поглед отново се спря на пътника. Джоуд продължаваше да мълчи. Изгубил търпение, шофьорът направи отчаян опит да въвлече Джоуд в разговор. — Ти познаваш ли някой, който да е употребявал такива учени думи?
— Да, пасторът — рече Джоуд.
— Ужасно интересно е, когато някой употребява учени думи. Ала не и когато той е пастор, защото никой няма да си губи времето с пастори. Но този, дето пищеше стиховете, беше веселяк. Всички знаеха, че прави това за смях, а не за да се перчи: вижте ме какъв съм учен! — Шофьорът се успокои. Сега той поне знаеше, че го слушат. И направи такъв остър завой, че гумите изсвириха. — Та ти казвам — продължи той, — някои, когато карат колите, измислят чудновати неща. Няма как. Седиш, седиш на волана, гледаш пред себе си само път и щеш не щеш, умът ти почва да хвърчи. За шофьорите казват, че вечно ядели — спрат в един ресторант, после в друг.