Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

— Ах! — възкликна мистър Мийгълс. — Нещо като преглед направихме тогава, нали? Аз съм против военните правителства, но не бих се противил на малко „алон“ и „маршон“ — просто ей така, да пооживи нашия край. Дяволски тихо е тук.

Като награди с тази възхвала спокойното кътче на своето отшелничество и двусмислено поклати глава, мистър Мийгълс ги поведе към къщата. Тя беше достатъчно голяма, но не прекалено; беше тъй хубава отвътре, колкото и отвън, и беше отлично подредена и много удобна. Следи от пътешественическата страст на нейните обитатели можеха да се видят в покритите рамки и мебели, в увитите завеси; но не беше трудно да се разбере, че такава бе прищявката на мистър Мийгълс — в тяхно отсъствие къщата да се поддържа в такъв вид, сякаш семейството ще се завърне у дома на другия ден. Предметите, събирани по време на различните му пътешествия, бяха тъй многобройни, че стаите приличаха на свърталище на някой весел корсар. Тук се виждаха антики от Централна Италия, произведени в най-модерните предприятия за индустриално производство на старини; имаше парчета от мумии, донесени от Египет (а дали не от Бърмингъм?); макети на гондоли от Венеция; модели на селца от Швейцария; отломъци от вкаменена пръст от Херкулан и Помпей като вкаменени телешки кюфтета; прах от гробници и лава от Везувий; испански ветрила, сламени шапки от Специя, мавритански чехли, тоскански фуркети, скулптури от карарски мрамор, шалове от Траставерини, кадифета и филиграни от Генуа, неаполитански корали, римски камеи, бижута от Женева, арабски фенери, броеници, благословени от самия папа, и още безброй много дреболии. Имаше изгледи — вероятни и невероятни, от най-различни места, а една малка картинна галерия беше посветена изцяло на неколцина смръщени стари светци, с жили като камшици, коси като Нептуновите, бръчки като черти от татуировка, намазани отгоре с такъв дебел пласт лак, че всяка една от тези свети личности се бе превърнала в мухоловка или както ги наричат на днешния наш просташки език — „Жива ще те пипна, ей!“ За тези си художествени придобивки мистър Мийгълс се изрази по обичайния си начин. Не бил специалист, каза той, затова купувал само което му харесвало; намерил ги на безобразно евтина цена, а хората ги смятали за доста хубави. Един човек, наистина познавач по въпроса, заявил, че „Мъдрец, който чете“ (необикновено намаслен стар господин, завит в одеяло, с рошава рядка брадица) бил един чудесен Гуерчино13. Що се отнасяло до този Себастиан дел Пиомбо14, отсъдете сами; ако картината не била рисувана в късния му период, то тогава се поставял въпросът: кой е авторът? Оня там пък бил Тициан, а може и да не бил той — най-вероятно било Тициан само да бил докоснал картината. Дениъл Дойс каза, че вероятно не я бил и докосвал, ала мистър Мийгълс остави забележката да отмине уж незабелязана.