Опасна дарба или поредният Фауст
- Автор: Найери Даниъл и Дина
- Серия: Училище Марлоу #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Пан
- ISBN: 978-954-660-249-7
- Переводчик: Корнелия Лозанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Опасна дарба или поредният Фауст». Краткое содержание книги:
Героите на този роман са изправени пред същото предизвикателство като Фауст — има ли нещо достатъчно ценно, за да продадеш душата си за него?
Кристиан отпусна глава в скута на Бисе като малко дете.
Тя погали къдравата му червена коса. На нейната глава нямаше нито един косъм в този цвят. Кристиан се замисли за кратко, сетне рече:
— Томас си тръгна с мисълта, че е вечерял с всички ни.
Бисе спря да гали косата му и затули с ръка устата му.
— Значи Вилрой може да създава фалшиви спомени. Може да ни накара да забравим нещо… като това, че сме продали душите си…
Тя се замисли дълбоко над тази възможност. Някак си й беше по-лесно да приеме, че Вилрой я е принудила да забрави кога е продала душата си, отколкото да допусне, че невинаги е живяла тук, че е забравила нещо съвсем различно.
— И все пак, не е накарала Вик и Бел да забравят, значи не е това — заключи Кристиан. — Трябва да са открили някак коя е тя и да са сключили сделка с нея… а ние не сме.
— Пълна безсмислица. Първо на първо, защо й е било да ни осиновява всичките? И защо да каже на тях коя е, а на нас — не? Защо да ни дава тези „дарби“? Защо да ни държи…
— Нищо вече не ни задържа тук. Хайде просто да си тръгнем.
— Не… — Бисе промърмори нещо на себе си на език, който Кристиан не разбираше.
— Защо не? Какво още може да направи тя?
— Знам ли, каквото си поиска. Томас искаше да си прекара добре с нас.
Кристиан потръпна, като уплашено момченце, което се е стреснало от докосването на майка си.
— Какво иска тя от нас?
— Не знам, Кристиан. Може би иска връзка. Може би продаването на душата е нещо, което вършиш всеки ден.
— Но нали белегът ми изчезна? — възпротиви се Кристиан. — Това би трябвало да значи, че сме спасени, нали?
— Не знам, Кристиан. Нямам представа какво означава.
Двамата замълчаха за малко, сетне Кристиан заговори:
— Бисе, ти наистина ли вярваш, че сме продали душите си, но не помним?
— Помисли пак. Искал ли си някога да го направиш?
— Дори да съм, вече не искам.
Глава 19
Права
Саймън седеше на перваза на плантаторската къща и наблюдаваше как главите ту се показват, ту пак изчезват сред насажденията. Сезонът беше натоварен, затова се наложи някои от домашните слуги да излязат на полето. Саймън виждаше, че се мъчат доста. Ръцете им още не бяха хванали мазоли от шиповете на памука. За да отвличат вниманието си от жегата, те постоянно си тананикаха. Саймън не усещаше нищо към тях, защото те бяха просто негова собственост. А той си имаше права. Върна се отново към книгата и се замисли за печалби и за следобеден кейк.
Бел се събуди със залепнали очи. Тази нощ тя така и не можа да се отпусне и да заспи спокойно. Всеки път, когато се унесеше, нещо я стряскаше, за да се събуди. Какво направих? Тя се изправи в леглото и видя, че Бисе е седнала в краката й.
— Добре ли спа? — попита я тя с отнесен, призрачен поглед.
Бел придърпа нагоре чаршафите и се зави. Зачуди се защо Бисе беше станала. Всъщност Бисе просто я наблюдаваше и чакаше, сякаш вярваше, че веднага щом се събуди, Бел ще се впусне в обяснения и ще й признае защо бе извършила нещо тъй непростимо. Но Бел не каза нищо.
Толкова много мисли се гонеха в ума на Бисе. Промяната у Бел, сделките, белегът. Какво означаваше този белег? И защо бяха дошли да живеят тук, с нея, при това вече цели петнадесет години? Историята с осиновяването вече не звучеше правдоподобно. Откъде Бел беше разбрала коя е мадам Вилрой? И кога беше сключила сделката си? Дали когато бяха десетгодишни? Трябва да е било тогава, тогава лицето й започна да се променя. Преди това, във фалшивите спомени на Бисе за детството им, мадам Вилрой никога не беше давала нещо на Бел. На Бисе и Кристиан тя така и не предложи нищо подобно. Дали беше сключила сделка и с Валентин? Бел не даваше вид, че има желание да разкрие нещо. Тя просто стана и започна да се приготвя. Какво се е случило с нея?, помисли си Бисе. Не разбира ли какво е направила?
— Добре ли си? — попита Бел.
Лицето на Бисе беше бяло като чаршаф. Под очите й имаше торбички, изглеждаше по-отнесена от обикновено.
— Бел, трябва да ми кажеш…
— Сега съм уморена.
Седмицата преди турнирите по дебати и драма премина като миг. Кристиан и Бисе прекараха времето си скрити от останалите, разговаряйки тайно. Виктория се държеше както обикновено, сякаш всичко беше в реда на нещата. Всъщност за нея всичко се развиваше брилянтно. Сега разполагаше с цялата информация за стратегията на Томас и работеше върху солидна контратеза. След онази неделна вечер Бел беше сигурна, че Томас няма да иска да говори с нея. Или че нямаше да е същият човек. Мислеше, че може да се побърка, да преживее срив или нещо подобно. Но нищо такова не се случи и той беше по-щастлив с Бел от всякога. Беше и все така мил, странно чаровен и все тъй срамежлив, за да предприеме нещо. Е, покани я да му бъде дама на пролетния бал, на другия ден след турнира по Дебати. Тя прие, но не беше съвсем сигурна дали го иска. Понякога, когато го видеше как трепери над нея, как неволно удря токове, как брои на пръсти, сякаш има обсесивно-компулсивно разстройство19, вината за онази неделна вечер я заливаше като приливна вълна. Времето, което прекарваше с Бел, го променяше, а колкото повече го опознаваше тя, толкова по не искаше той да се променя.
19
Обсесивно-компулсивно разстройство — разстройство, свързано с тревожност, че нещо лошо ще се случи, породена от недоброволни натрапливи мисли. — Б.а.