Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
— Чрез магия? — прошепва тя. Напълно е омагьосана от тази мисъл.
— Не зная — казвам и откровено. — Когато разбрах, че баща ти е влюбен в мен, и аз — в него, исках той да се ожени за мен, и да ме направи своя съпруга и да ме доведе в Англия, но знаех, че той няма да се осмели. Мислеше, че стоя твърде високо над него и не искаше да ме провали.
— Заклинание ли направи?
Усмихвам се, спомняйки си нощта, когато извадих амулетите, но осъзнах, че нямам нужда от нищо друго освен от собствената си решителност.
— Заклинанието, молитвата и осъзнаването на желанието са все едно и също нещо — казвам. — Когато изгубиш нещо скъпоценно, отидеш в параклиса, коленичиш пред малката остъклена ниша на свети Антоний и му се помолиш да намериш изгубеното, нима по този начин не напомняш сама на себе си, че си изгубила нещо и си го искаш обратно? Какво правиш, ако не да показваш на себе си, че го искаш? Нима това не е опит да призовеш изгубеното обратно при себе си? Толкова често ми се случва, когато се моля, да си спомня къде съм оставила изгубеното, и тогава отивам да си го прибера. Отговор на молитва ли е това, или магия? Или просто казваш на себе си какво искаш, и започваш да се стремиш към него? Молитвата е същото, като едно заклинание, а то е същото като да познаваш желанието си, което призовава предмета обратно в ума ти, и по този начин — обратно в ръката ти. Не е ли така?
— Едно заклинание ще го върне обратно при теб, няма просто да го намериш!
— Вярвам, че желанието, молитвата и заклинанието са едно и също — казвам. — Когато се молиш, знаеш, че искаш нещо: това винаги е първата стъпка. Да съобщиш на себе си, че искаш нещо, че копнееш за него. Понякога това е най-трудното. Защото трябва да имаш смелостта да познаеш желанието си. Трябва да имаш смелостта да признаеш, че си нещастен без него. А понякога трябва да намериш кураж да осъзнаеш, че твоето лекомислие или погрешна постъпка е станало причина да загубиш нещо; преди да направиш заклинание, за да си го върнеш, трябва да промениш себе си. Това е едно от най-дълбоките преображения, които могат да съществуват.
— Как?
— Да кажем, че един ден, когато се омъжиш, поискаш дете?
Тя кимва.
— Първо трябва да осъзнаеш празнотата на утробата си, на обятията си, на сърцето си. Това може да ти причини болка. Трябва да имаш куража да се погледнеш и да осъзнаеш липсата, която изпитваш. После трябва да промениш живота си, за да направиш място за детето, което не идва. Трябва да отвориш сърцето си, трябва да приготвиш сигурно място за бебето. А после трябва да обмислиш копнежа и желанието си, и това може да бъде най-болезненото. Трябва да осъзнаеш копнежа си и да разбереш, че може и да не получиш каквото искаш; трябва да се изправиш пред опасността да копнееш за нещо, без да очакваш, че ще постигнеш желанието си.
— Но на теб това не ти се е случвало никога — предполага тя.
— По време на първия ми брак — казвам тихо. — Знаех, че съпругът ми няма да иска дете. Но трябваше да си позволя да знам, че съм различна от него. Копнеех за бебе и исках да бъда обичана.
— Пожела ли си го? — пита тя. — Направи ли заклинание, за да го накараш да се промени?
— Не се опитах да го променя, но трябваше да позная скръбта от това, което липсваше в живота ми. Трябваше да намеря куража да узная, че съм направила грешката да се омъжа за човек, който не ме обичаше заради самата мен, и който не желаеше да ме дари с дете, и щом осъзнах това, щом наистина осъзнах, че съм лишена от любов девица — макар и омъжена — можех да си пожелая някой да ме обича.
— И си пожела татко.
Усмихвам ѝ се.
— И теб.
Тя поруменява от удоволствие:
— Това магия ли е?
— В известен смисъл. Магията е акт, с който караш едно желание да се сбъдне. Като молитвите, като заговорите, като билките, като налагането на волята ти върху заобикалящия те свят, когато искаш да направиш така, че нещо да се случи.
— Ще ме научиш ли? — пита тя.
Поглеждам я внимателно и замислено. Тя е дъщеря на нашия род, може би най-красивото момиче от нашата кръв. Тя притежава наследството на Мелузина и дара на Зрението. Едно от децата ми трябва да наследи картите, които ми даде пралеля ми, и гривната с амулетите — сякаш винаги съм знаела, че това ще бъде Елизабет, детето, родено от страстта, от вълшебството на билките и от моето желание. Освен това пралеля ми Жана казваше, че трябва да е най-голямото момиче.
— Да — казвам. — Сега не са подходящи времена, това са забранени умения; но аз ще те науча, Елизабет.
През следващите няколко седмици ѝ показвам гривната с амулетите и картите, предавам ѝ познания за билки, които няма да намери в килерите на лейди Елизабет Грей. В един мразовит ден извеждам всички по-големи деца и ги уча как да намират вода в подземни потоци, държейки в ръце обелена пръчка, да чувстват как тя се върти в дланите им. Те се смеят възхитено, когато намираме един извор в крайречната ливада, и мръсен, стар отводнителен канал, който извежда водата от конюшнята.