Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
Не идва нищо.
През юли научаваме, че Бордо е паднал в ръцете на французите. През септември започват да пристигат първите дрипави бежанци от Байон, които казват, че цялото херцогство Гаскония е завладяно от французите, докато експедицията за спасяването им, командвана от злощастния ми съпруг, чакаше в пристанището на Плимът, изяждаше запасите си и очакваше заповеди.
Живеем в малка къща с изглед към пристанището, през цялата тази дълга година. Ричард използва стаята на първия етаж за свой щаб. Качвам се по тесните стълби и го откривам до прозореца с малки стъкла, загледан навън към синьото море, над което повява хладен вятър в посока към бреговете на Франция: добро време за отплаване, но целият му флот е все така закотвен на кея.
— Свършено е — казва ми той направо, когато заставам тихо зад него. Слагам ръка на рамото му; не мога да кажа нищо, за да го утеша в този миг, този миг на срам и провал. — Всичко свърши, а аз не направих нищо. Аз съм сенешал на едно нищо. Ти беше съпруга първо на Джон, херцог Бедфорд, могъщ лорд, регент на цяла Франция, а после — на сенешала на нищото.
— Ти направи всичко, което ти наредиха — казвам меко. — Удържа целостта на флота и армията, беше готов да отплаваш. Ако бяха изпратили парите и заповедта, щеше да заминеш. Ако бяха изпратили дори само заповедта, щеше да заминеш без парите, с които да платиш на войниците. Знам това. Всички го знаят. Щеше да се биеш и без заплащане, а войниците щяха да те последват. Не се съмнявам, че щеше да спасиш Гаскония. Трябваше да чакаш заповеди, това беше всичко. Вината не е твоя.
— О — изсмива се той горчиво. — Затова пък сега имам заповеди.
Чакам, със свито сърце.
— Трябва да поведа своите хора, за да защитя Кале.
— Кале? — заеквам. — Но нима кралят на Франция не е в Бордо?
— Смятат, че Бургундският херцог събира войска да атакува Кале.
— Моят родственик.
— Знам; съжалявам, Жакета.
— Кой ще те придружи?
— Кралят е назначил Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, за свой наместник в Кале. Трябва да замина и да го подкрепя със своя войска веднага щом разпусна армията оттук.
— Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет? — повтарям невярващо. Това е човекът, по чиято вина изгубихме Нормандия. Защо биха му поверили Кале, освен ако не заради непоколебимата вяра на краля в неговия сродник и незаслужената привързаност на кралицата?
— Дай Боже поражението да го е научило как да бъде войник — казва мрачно съпругът ми.
Облягам буза на рамото му.
— Поне можеш да спасиш Кале за англичаните — казвам. — Ще те обявят за герой, ако успееш да задържиш крепостта и града.
— Мой командир ще бъде човекът, който предаде Нормандия — казва той мрачно. — Ще служа на човек, когото Ричард, херцогът на Йорк, обяви за предател. Ако не ни изпратят войници и пари, не знам дали ще можем да удържим.
Графтън, Нортхамптъншър
Есента на 1451 г.
Настроението на Ричард не се подобрява, докато той се готви да замине за Кале. Викам Елизабет, най-голямата си дъщеря, да дойде у дома, за да види баща си, преди той да замине. Настанила съм я в къщата на семейство Грей в Гроуби Хол, близо до Лестър, само на петдесет мили от нас. Те са заможно семейство, с родственици из цялата страна, владеят хиляди акри. Нейна настойница е господарката на къщата: лейди Елизабет, наследница на заможното семейство Ферърс. Не бих могла да избера друг, който по-добре да научи дъщеря ми как една знатна жена управлява домакинството си. Семейството има син и наследник, младият Джон Грей, сражавал се срещу Джак Кейд; красив млад мъж. Той ще наследи имота, който е значителен, и благородническата титла.
Трябва ѝ един ден, за да стигне у дома. Тя пристига с въоръжен ескорт: пътищата са много опасни сега, заради скитащите се шайки от войници, прогонени от Франция, без дом, в който да се приберат, без пари. Елизабет вече е на четиринайсет години, висока колкото мен. Гледам я, и възпирам доволната си усмивка: тя е такава красавица и е толкова изящна! На нейните години вероятно можех да се меря с нея по външност, но тя притежава спокойствие и благост, които аз никога не съм имала. Има моята чиста, бледа кожа и моите светли коси, има сиви очи и лице със съвършено правилни черти като изваяното мраморно лице на красива статуя. Когато се смее, е като дете; но понякога ме поглежда и си помислям: мили Боже, какво момиче е това: тя е наследила Зрението от Мелузина, тя е жена от моето потекло, и има пред себе си бъдеще, което не мога нито да си представя, нито да прозра.