Повелителка на реките

Това е единственото, което правим: от есента, през цялата зима, до пролетта — чакаме. Първо чакаме войниците, чиито господари са им обещали да потеглят към Плимът, готови за отплаване. Ричард отива да ги посрещне и ги довежда, намира им квартири, намира им храна, обещава им надници. После чакаме да пристигнат реквизираните кораби; Ричард обикаля цялата западна част на страната, изкупува малки платноходи в родните им пристанища и настоява по-крупните търговци да дадат своя принос. После чакаме да пристигнат запасите; Ричард пътува до Съмърсет, дори до Дорсет, за да купи зърно, после чакаме лордовете, които ще потеглят с нас, да приключат с коледното веселие и да дойдат в Плимът, след това чакаме кралската заповед най-сетне да отплаваме, сетне чакаме пролетните северни ветрове да затихнат, и през цялото това време чакаме кораба, който ще докара парите от Лондон, за да можем да платим на пристанищните търговци, на собствениците на корабите, на моряците, на самите войници. Вечно чакаме: а парите никога не идват, когато трябва.

Понякога идват със закъснение, затова Ричард и аз трябва да пращаме искания до Графтън и до приятелите ни в двора да ни заемат пари, за да можем поне да нахраним войниците, преди да са почнали да нахлуват във фермите около пристанището и да мародерстват, за да се нахранят. Понякога парите идват; но това са толкова малки суми, че можем да платим само най-належащите дългове и да предложим на войниците не повече от четвърт от заплащането им. Понякога заплащането пристига под формата на пръчици, по които с резки са отбелязани сумите, ние ги носим в кралските митници, а там казват, със съжаление: „Да, редовни са, милорд; признавам правото ви да получите заплащане. Но нямам пари, с които да ви платя. Елате пак другия месец.“ Понякога те са обещани, а изобщо не идват. Гледам Ричард, който обикаля градчетата на Девън, опитвайки се да успокои местните земевладелци, които са разярени, че тази гладна орда е разквартирувана в земите им. Гледам го как преследва скитащи банди, съставени от мъжете, които трябваше да бъдат негова армия, а се превръщат в грабители. Гледам как Ричард умолява собствениците на кораби да държат плавателните си съдове в готовност за потегляне, в случай, че заповедта за потегляне пристигне утре, на следващия ден, или на по-следващия. Следя изражението му, когато от Франция пристига новината, че френският крал е нападнал Бержерак и Базас и ги е превзел. През пролетта научаваме, че войските на французите настъпват към английските земи от двете страни на Жиронда, обсаждат Фронзак на река Дордона, а жителите на града чакат зад яките му стени, заричайки се, че няма да се предадат, сигурни, че нашата армия идва да ги освободи. Нашата армия е на кея, където корабите продължават да се поклащат, когато научаваме, че Фронзак се е предал. Английските заселници зоват за помощ, кълнат се, че ще се борят, че ще устоят, че са англичани и се смятат за англичани по рождение и възпитание, залагат живота си на вярата си в нас, убедени са, че техните сънародници ще им дойдат на помощ. Виждам как Ричард се опитва да задържи армията си сплотена, как се опитва да запази флота си, изпращайки вест след вест до Лондон, умолявайки двора да му изпрати заповедта за отплаване. Не идва нищо.