Повелителка на реките

— Нима вече ти е мъчно за татко? — пита тя нежно.

— Да — казвам. — Зная, че съм съпруга на войник и би трябвало да съм винаги готова да го видя как потегля, но всеки път е тежко, и мисля, че става по-трудно, а не по-лесно.

— Можеш ли да предскажеш бъдещето му? — пита тя тихо. — Не можеш ли да видиш дали ще се прибере у дома благополучно? Сигурна съм, че и този път той ще бъде в безопасност. Просто го знам.

Обръщам се и я поглеждам.

— Елизабет, можеш ли да виждаш неща от бъдещето, когато пожелаеш?

Тя леко свива рамене.

— Не съм сигурна — казва. — Не знам.

За миг се връщам към онова горещо лято, отново в стаята на моята пралеля Жана, когато тя ми показа картите и ми даде гривната с амулети, и ми разказа историята за жените от нашето семейство.

— Не е нещо, което бих ти натрапила — казвам. — Това е както дарба, така и бреме. И тези времена не са безопасни за хора, които се занимават с това.

— Не мисля, че можеш да ми го натрапиш — отвръща тя замислено. — Не мисля, че това е дар, който можеш да дадеш — нали? Просто понякога имам усещане за нещата. В Гроуби има един ъгъл, едно кътче край параклиса, и когато отида там, виждам някакво създание, жена, по-скоро призрак на жена; тя стои там, наклонила глава настрани, сякаш се ослушва да ме чуе, чака, почти сякаш търси мен. А всъщност там няма никого.

— Знаеш историите за нашия род — казвам.

Тя се засмива сподавено.

— Именно аз всяка вечер разказвам на малките историята за Мелузина — напомня ми тя. — Те я обожават, аз също.

— Знаеш, че някои жени от нашия род са наследили дарби от Мелузина. Дарбата на Зрението.

Тя кимва.

— Моята пралеля Жана ме научи на някои начини да използвам тази дарба, а после негова светлост херцог Бедфорд ме караше да работя с неговите алхимици, и изпрати една жена да ме научи на познания за билките.

— Какво правеше с алхимиците?

Като всяко дете, тя е омаяна от забранената магия. Умението да си служиш с билките е твърде обикновено за нея, тя го е усвоила от мен в помещението за дестилиране. Иска да узнае нещо за тъмните изкуства.

— Четях книгите заедно с тях, понякога разбърквах някоя смес или я наливах да се охлади. — В ума ми възкръсват спомени за ковачницата във вътрешния двор и голямото помещение, подобно на просторна готварница, в онова крило от къщата, където загряваха и охлаждаха течности и камъни. — А негова светлост имаше голямо огледало, с което ме караше да гадая — да прозирам в бъдещето. Искаше да види бъдещето на английските владения във Франция. — Правя лек жест. — Сега се радвам, че не успях да видя ясно бъдещето. Мисля, че това щеше да му разбие сърцето. Навремето мислех, че съм го провалила, но сега смятам, че му направих добра услуга, като не прозрях ясно какво предстои.

— Но можеше да виждаш?

— Понякога — казвам. — А понякога, както с картите или заклинанията, зърваш нещо от онова, което би могло да бъде. Понякога пък показваш на себе си само собствените си желания. А понякога — макар и много рядко — можеш да вложиш сърцето си в собствените си желания и да ги сбъднеш. Да последваш мечтата и да направиш така, че тя да се осъществи.