Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Момичето тук ли е? — попита той, без да вдига поглед.
Аделайн усети как кожата й настръхна: проклетото момиче.
— Да, тук е.
— Ти видя ли я?
— Разбира се. Настанена е горе.
Той най-сетне вдигна глава и отпи от виното си. После преглътна още една глътка.
— Тя… прилича ли…?
— Не — отговори студено Аделайн. — Не прилича. — Юмруците й бяха здраво стиснати в скута.
Лайнъс въздъхна, отчупи залък хляб и започна да се храни. Заговори с пълна уста, несъмнено, за да я подразни:
— И Мансел ми каза същото.
Хенри Мансел беше виновникът за пристигането на момичето. Лайнъс може и да копнееше за завръщането на Джорджиана, но всъщност Мансел поддържаше надеждата му жива. Детективът с неговите спретнати мустачки и с пенснето, дето прибираше парите на Лайнъс и често му изпращаше доклади. Аделайн всяка вечер се молеше Мансел да се провали, Джорджиана никога да не се върне и Лайнъс най-сетне да се откаже да я търси.
— Добре ли мина пътуването ти? — попита Аделайн.
Никакъв отговор. Той отново беше забол поглед в снимките.
Гордостта не позволи на Аделайн да метне още един кос поглед към Томас. Тя овладя изражението си, превърна го в маска на доволно спокойствие и поднесе втора лъжица супа, вече по-изстинала, към устата си. Едно беше Лайнъс да отхвърля Аделайн — той започна да се отчуждава малко след брака им, — но съвсем друго бе напълно да отхвърля Роуз. Тя беше негова дъщеря, в жилите й течеше неговата кръв, кръвта на благородното му семейство. Аделайн не можеше да проумее безразличието на мъжа си към собствената му дъщеря.
— Доктор Матюс отново идва днес — каза. — Поредното възпаление.
Лайнъс вдигна поглед, но очите му бяха скрити зад познатото було на незаинтересоваността. Лапна още един залък хляб.
— Нищо сериозно, слава богу — каза Аделайн, обнадеждена от факта, че съпругът й вдигна очи. — Няма причина за сериозно притеснение.
Лайнъс глътна хляба си.
— Утре заминавам за Франция — заяви безизразно. — Има една порта в „Нотр Дам“… — не довърши изречението си. Дотолкова се простираше старанието му да осведомява Аделайн за действията си.
Тя леко повдигна вежди, но се овладя и ги изправи.
— Прекрасно — заяви, изви устните си в тънка усмивка и потисна изникналия изневиделица образ на Лайнъс в малката лодка, насочил фотоапарата си към облечената в бяло фигура.
27
Триджина, 1975 г.
Ето я черната скала от разказа на Уилям Мартин. От върха й Нел наблюдаваше как бялата морска пяна се върти в подножието на скалата, преди да нахлуе в пещерата, а после да бъде засмукана обратно към прилива. Не беше трудно човек да си представи в заливчето страховити бури, потъващи кораби и среднощни набези на контрабандисти.
От другата страна горе на скалата редица дървета стояха възправени като стражи и закриваха гледката на Нел към къщата. „Блакхърст“, къщата на майка й.
Тя зарови ръце по-дълбоко в джобовете на палтото си. Тук горе духаше силно и се налагаше тя да напряга всичките си сили, за да запази равновесие. Вратът й се беше схванал, а бузите й бяха едновременно топли от жулещия вятър и студени от хладината му. Обърна се и пое по пътеката от отъпкана трева. Пътят не стигаше дотук и пътеката беше тясна. Нел пристъпваше внимателно, понеже коляното й беше подуто и натъртено след доста нелепото й влизане в „Блакхърст“ предния ден. Беше отишла с намерението да пусне в пощенската кутия писмо, в което съобщаваше, че е търговец на антики от Австралия и моли да разгледа къщата в удобно за собствениците време. Обаче както стоеше пред високата метална порта, нещо й стана, обзе я нужда толкова силна, колкото и необходимостта да диша. И преди да се усети, заряза всякакво достойнство и започна да се катери непохватно по металната порта, стъпвайки на декоративните извивки на желязото.
Поведение, нелепо дори за жена два пъти по-млада от нея, но какво да се прави! Непоносимо беше да стои толкова близо до дома на семейството си, до собственото си родно място, а да не може дори да хвърли един поглед. За съжаление, пъргавината на Нел не можеше да се мери с упорството й. Тя беше едновременно признателна и изключително засрамена, когато Джулия Бенет я спипа насред опита за незаконно нахлуване. За щастие, новата собственичка на „Блакхърст“ прие обяснението на Нел и я покани да влезе вътре и да разгледа.
Почувства се много странно в къщата. Странно, но не по начина, по който беше очаквала. Нел остана безмълвна от трепетното очакване. Прекоси вестибюла, качи се по стълбите, надзърташе в стаите, не спираше да си повтаря: майка ти е седяла тук, майка ти е минавала оттук, майка ти се е влюбила тук, и очакваше да я връхлети нещо грандиозно. Очакваше да я залее вълната на някакво познато усещане сред стените на къщата, очакваше нещо дълбоко вътре в нея да разпознае родния й дом. Обаче нищо подобно не се случи. Разбира се, очакването беше много глупаво и съвсем нетипично за Нел, но въпреки това го имаше. Дори най-прагматичният човек понякога копнее за нещо различно. Най-малкото сега вече можеше да придаде някаква тъкан на спомените, които се мъчеше да изгради отново, въображаемите разговори вече щяха да се случват в реално съществуващи помещения.