Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Никога ли момиче без благороден произход не може да се превърне в дама?
— Не, момичето ми.
— Дори ако живее при благородно семейство? — погледна Роуз майка си изпод мигли. — Или ако се омъжи за джентълмен?
Мама впери строг поглед в Роуз и се поколеба, преди да заговори бавно и премерено:
— Възможно е, разбира се, в редки случаи момиче със скромен, но почтен произход, което непрекъснато работи над себе си, да успее да се издигне. — Тя бързо си пое дъх, за да възвърне самообладание. — Боя се обаче, че с братовчедка ти нещата не стоят така. Трябва да занижим очакванията си, Роуз.
— Разбира се, мамо.
Истинската причина за неловкостта на мама увисна помежду им, но ако жената заподозреше, че дъщеря й се досеща, би била смазана от унижение. Беше поредната семейна тайна, която Роуз беше успяла да изкопчи от умиращата си баба. Тайна, която обясняваше много: враждата между двата матриарха и нещо повече, фанатичността, с която мама държеше на изисканите маниери. Всеотдайността, с която тя спазваше обществените правила, стремежът й винаги да бъде пример за подражание в областта на добрите нрави.
Лейди Аделайн Монтраше може и да беше опитала още отдавна да забрани на когото и да било да споменава истината — повечето хора, които знаеха въпросната истина, с ужас се бяха постарали да я заличат от спомените си, а онези, които не я знаеха, държаха на работата си твърде много, за да издумат дори думичка за произхода на лейди Монтраше, — обаче баба го беше направила, без да й мигне окото. Тя с удоволствие си спомни момичето от Йоркшър, чиито набожни родители, сполетени от трудни времена, тутакси се бяха възползвали от възможността да я изпратят в имението „Блакхърст“ в Корнуол, за да стане протеже на бляскавата Джорджиана Монтраше.
Мама спря на вратата.
— И последно, Роуз, може би най-важното от всичко.
— Да, мамо?
— Това момиче не бива да бъде допускано до татко.
Тази задача надали щеше да е трудна. Роуз можеше да преброи на пръстите на едната си ръка колко пъти беше виждала баща си през последната година. Въпреки това настървената настойчивост на мама й се стори странна.
— Мамо?
Кратка пауза, която Роуз забеляза с растящ интерес, после отговорът, предизвикал повече въпроси, отколкото отговори:
— Баща ти е зает човек, важен човек. Не е нужно постоянно да му се напомня за позорното петно върху доброто име на семейството. — Мама си пое бързо дъх. Гласът й се сниши до безрадостен шепот. — Повярвай ми, Роуз, никой от къщата няма полза от това момичето да припарва близо до татко.
* * *
Аделайн леко притисна връхчетата на пръстите си и проследи появата на червена капчица кръв. Убождаше се за трети път в толкова кратък период. Бродирането обикновено успокояваше нервите й, обаче днес те бяха напълно съсипани. Остави иглата. Разтърси я разговорът с Роуз, а после и чаят с д-р Матюс, но, разбира се, в основата на всичко беше пристигането на момичето на Джорджиана. Дребничкото хлапе донесе нещо със себе си. Нещо невидимо като промяна в атмосферата преди буря. И това нещо заплашваше да сложи край на всичко, към което се беше стремила Аделайн, и дори вече бе направило първите стъпки в лукавото си дело: през целия ден спомените за собственото й пристигане в „Блакхърст“ тормозеха Аделайн. Спомени, които смяташе за отдавна погребани. Толкова се бе старала да ги забрави и да накара и другите да ги забравят…
Когато дойде в „Блакхърст“ през 1886 година, Аделайн бе посрещната от празна къща. И то каква къща само — не беше стъпвала в по-голяма. Кочияшът взе багажа й, а тя стоя най-малко десетина минути в очакване на някакви напътствия, на някой, който да я посрещне. Най-сетне в коридора се появи млад мъж с официален костюм и надменно изражение. Спря изненадан и погледна джобния си часовник.
— Подранили сте — заяви той с тон, който не остави в съзнанието на Аделайн почти никакво съмнение относно мнението му за хората, които се появяват някъде по-рано. — Не ви очаквахме преди чая.
Аделайн мълчеше, понеже не беше сигурна какво се очаква от нея.
Мъжът изпухтя и каза:
— Почакайте тук, ще намеря някой да ви отведе до стаята ви.
Аделайн усети, че създава неудобство.
— Ако предпочитате, мога да се разходя в градината — смирено предложи тя, усещайки по-силно от всякога северния си акцент, станал още по-осезаем в това великолепно и просторно помещение от бял мрамор.
— Това ще свърши работа — отривисто кимна мъжът.
Някакъв кочияш отнесе куфара й, затова Аделайн слезе с лекота по широките стълби. Долу се огледа първо на едната, после и на другата страна и се почувства лекичка като невидим цветен прашец. Какво значение имаше коя посока ще избере? Кой би се възпротивил? Беше изминала целия този път и вече се чувстваше толкова бездомна.