Забравената градина

Роуз примигна изненадано. Не беше свикнала да чува смях, само слугите се смееха от време на време, когато не знаеха, че тя е наблизо. Звучеше прекрасно. Щастлив, лек момичешки звук, доста несъвместим със странния външен вид на братовчедка й.

— Защо носиш такива дрехи? — попита Роуз.

Елайза продължи да се взира в калейдоскопа.

— Защото са мои — заяви най-накрая. — Принадлежат ми.

— Май са момчешки.

— Преди време бяха. Сега са мои.

Ето това беше изненада. Нещата ставаха по-любопитни с всяка изминала минута.

— На кое момче са били?

Никакъв отговор, само потракването на калейдоскопа.

— Попитах на кое момче — повтори Роуз малко по-високо.

Елайза бавно свали играчката.

— Много е невъзпитано да пренебрегваш хората.

— Не те пренебрегвам — възрази Елайза.

— Тогава защо не ми отговаряш?

Поредното свиване на рамене.

— Грубо е да свиваш така рамене. Когато някой ти говори, длъжна си да отговаряш. А сега ми кажи защо пренебрегна въпроса ми.

Елайза вдигна поглед и прикова очите на Роуз за момент. Докато я наблюдаваше, Роуз усети промяна в изражението на приятелката си. Зад очите й заструи светлина, която преди я нямаше.

— Не отговорих, понеже не исках тя да разбере къде съм.

— Коя е тя?

Елайза предпазливо се приближи мъничко.

— Другата братовчедка.

— Каква друга братовчедка? — Това момиче говореше безсмислици. Роуз започваше да подозира, че Елайза е доста глупава. — Не знам за какво говориш. Няма друга братовчедка.

Елайза заговори бързо:

— Тя е тайна. Държат я затворена на горния етаж.

— Измисляш си. Защо ще я държат в тайна?

— Мен ме пазеха в тайна, нали?

— Но не са те държали заключена горе.

— Защото не съм опасна. — Елайза се приближи на пръсти до вратата на детската стая, открехна я и надникна навън. Ахна.

— Какво? — попита Роуз.

— Шшшт! — вдигна пръст към устните си Елайза. — Не бива да разбира, че сме тук.

— Защо? — ококори се Роуз.

Елайза се върна на пръсти до креслото на Роуз. Блещукането на огъня в притъмнялата стая придаде на лицето й зловещо сияние.

— Другата ни братовчедка е луда.

— Луда ли?

— Пълно куку. — Елайза се ококори и снижи глас, така че се наложи Роуз да се приведе към нея. — Държат я заключена на тавана още от мъничка, обаче някой я пуснал.

— Кой?

— Един от призраците. Призракът на дебела жена, много дебела жена.

— Баба — прошепна Роуз с ококорени очи.

— Шшшт! — каза Елайза. — Чуй! Стъпки.

Роуз усети как клетото й сърце подскача като жаба в гърдите.

Елайза скокна на едната ръкохватка на креслото на Роуз.

— Тя идва!

Вратата се отвори и Роуз изпищя. Елайза се ухили, а мама ахна.

— Какво търсиш там, непослушно момиче такова? — изсъска тя, местейки поглед от Елайза към Роуз. — Младите дами не се катерят по мебелите. Нали ти казах да не мърдаш! — Мама дишаше шумно. — Има ли ти нещо, моя Роуз?

Роуз поклати глава.

— Не, мамо.

За миг мама сякаш се озадачи, Роуз дори си помисли, че тя ей сега ще се разплаче. После стисна ръката на Елайза и я помъкна към вратата.

— Непослушно момиче! Днес те лишавам от вечеря! — Гласът й беше възвърнал обичайната си твърдост. — И всяка следваща вечер също, докато не се научиш да се подчиняваш. Аз съм господарката на тази къща, а ти ще ме слушаш…

Вратата се затвори и Роуз отново остана сама. Замисли се над този странен обрат на събитията. Тръпката от разказа на Елайза, любопитният и приятен страх, плъзнал по гръбнака й, ужасният и приказен призрак на другата луда братовчедка. Но най-силно от всичко Роуз бе заинтригувана от пукнатината в обикновено стоманено непоклатимата сдържаност на мама. Защото в този миг неизменните граници на света на Роуз сякаш се поразместиха.

Нищо не мина така, както трябваше. И когато Роуз осъзна това, сърцето й затуптя силно с неочаквана, необяснима и неподправена радост.

29