Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Преподобният Ламбърт беше споменавал за богатството и положението на семейство Монтраше много пъти по време на следобедните си посещения при Аделайн и родителите й. Той често и искрено повтаряше, че цялата епархия се гордее, че един от членовете им е избран за такова важно задължение. Неговият колега в Корнуол търсил усилено под преките наставления на господарката на дома, за да избере най-подходящата кандидатка, така че сега Аделайн трябвало да докаже, че е достойна за такава голяма чест. Да не говорим за щедрата сума, която ще бъде заплатена на родителите й като компенсация за загубата им. И Аделайн беше твърдо решена да успее. През целия път от Йоркшър тя си чете наум строги проповеди по теми като „Една дама е това, което прави“ и „Изглеждаш ли благородно, значи си почти благородник“, но щом стъпи в къщата, вероломната й самоувереност избледня.
Някакъв шум горе привлече вниманието на Аделайн към небето, където семейство полски врани кръжаха, описвайки сложни фигури. Колко ли страшно бе да летиш, да си предаден във властта на въздуха, без да имаш стабилна почва под краката си. Внезапно една от враните стремглаво полетя надолу към високите дървета в далечината, последвана от другите. Тъй като не знаеше накъде другаде да се запъти, Аделайн тръгна след тях, като през цялото време мислено си изнасяше лекция за новото начало и за това как човек трябва да продължи нататък.
Аделайн бе толкова потънала в тирадата, която си изнасяше наум, че почти не забелязваше прелестта на великолепните градини на „Блакхърст“. Още преди да премине към твърденията относно аристокрацията и ранговете, Аделайн излезе от тъмната и влажна гора и застана на ръба на някаква скала с шумоляща в краката й суха трева. Отвъд скалата, метнато като плюшена покривка, се стелеше морето.
Аделайн се вкопчи за съседния храст. Страхуваше се от височина и сърцето й препускаше бясно.
Нещо във водата привлече погледа й към залива. Млад мъж и млада жена в малка лодка, той гребеше, а тя стоеше права и клатеше лодката. Бялата й муселинена рокля беше мокра от глезените до талията и беше прилепнала към краката й. Аделайн се втрещи.
Знаеше, че трябва да извърне поглед, но просто не можеше да откъсне очи от тях. Младата жена имаше червена коса, яркочервена, дълга и разпусната свободно, с мокри връхчета. Мъжът беше нахлупил сламена шапка, а от шията му висеше някакъв черен предмет, подобен на кутия. Смееше се и пръскаше с вода жената. Запълзя към нея и се пресегна да докопа единия й крак. Лодката се залюля още по-силно и точно когато Аделайн си помисли, че мъжът ще достигне целта си, момичето се обърна и с дълго и плавно движение се гмурна във водата.
Аделайн бе напълно неподготвена за подобно поведение. Какво му стана на това момиче, че да направи подобно нещо? И къде ли беше сега? Аделайн проточи шия и огледа искрящата вода, преди най-сетне да види фигура в бяло, която пореше водата близо до голямата черна канара. Червенокосата излезе от морето с прилепнала към тялото рокля, от която капеше вода, и без да се обръща, се покатери по скалата и изчезна по някаква тайна пътека нагоре по стръмния склон към малката къща на върха.
Аделайн се помъчи да овладее пресекливото си дишане. Насочи вниманието си към младежа, който несъмнено би трябвало да е слисан не по-малко от нея, нали? Той също наблюдаваше как момичето изчезва от поглед и се залови да гребе към брега. Измъкна лодката върху ситните камъчета, взе обувките си и се заизкачва по стъпалата. Аделайн забеляза, че младежът куца и има бастун.
Той мина съвсем близо до Аделайн, обаче не я забеляза. Подсвиркваше си някаква непозната за нея мелодийка. Весела и жизнерадостна песничка, наситена със слънце и сол. Самата противоположност на мрачния Йоркшър, откъдето Аделайн толкова отчаяно копнееше да избяга. Този младеж изглеждаше два пъти по-висок от мъжете у дома и два пъти по-ведър.
Както стоеше сама на върха на скалата, тя внезапно усети колко плътен и тежък е пътническият й костюм. Водата долу изглеждаше толкова прохладна… Тази срамна мисъл я споходи, преди да успее да я овладее. Какво ли щеше да е усещането да се гмурне под повърхността на океана и да се появи цялата мокра като онази млада жена Джорджиана?
Много години по-късно, на смъртния си одър майката на Лайнъс, тази стара вещица, призна защо е избрала Аделайн за протеже на Джорджиана. „Търсех най-невзрачния и глупав съсел — набожността би била голям плюс — с надеждата дъщеря ми да прихване нещо. Нито за миг не съм предполагала, че моята рядка птица ще отлети и съселът ще се намърда на нейно място. Предполагам, че трябва да те поздравя. В крайна сметка ти победи, нали, лейди Монтраше?“