Момичето от влака
- Автор: Хоукинс Паола
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕНТУСИАСТ
- ISBN: 9786191641796
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Момичето от влака». Краткое содержание книги:
Сядаме един срещу друг в градината на малко ресторантче. Тук ми се струва много по-безопасно от улицата. Чувството за сигурност ми дава кураж и аз решавам да рискувам.
– Виж, исках да те попитам за онази вечер, когато се за- познахме. Когато Мег... онази жена изчезна.
– Ами... добре. Защо? Какво те интересува?
Поемам дълбоко въздух. Усещам как се изчервявам. Колкото и пъти да го казваш на глас, то винаги те кара да се срамуваш, да се свиваш вътрешно.
– Тогава бях много пияна и не си спомням нищо. Искам да подредя нещата в главата си. Ти... видя ли нещо тогава, видя ли ме да разговарям с някого, или нещо подобно...
Забождам очи в масата. Нямам сили да срещна погледа му.
Той ме подритва лекичко под масата.
– Всичко е наред. Не си направила нищо лошо. – Вдигам поглед и срещам усмивката му. – И аз бях направил главата. Заговорихме се във влака, не си спомням за какво. После и двамата слязохме на Уитни. Ти едва се задържаше на крака. Спъна се по стълбите, помниш ли? Помогнах ти и ти се притесни ужасно, изчерви се като сега. – Отново се засмива, после продължава: – Тръгнахме заедно и аз те поканих да продължим в близката кръчма. Но ти каза, че трябва да се видиш с мъжа си.
– И... това ли е?
– Не. Наистина ли не си спомняш? Беше малко по-късно...не знам... може би след половин час. Бях в "Короната", но един приятел ми звънна и ми каза, че е седнал в барчето от другата страна на релсите. Тръгнах натам и реших да мина през подлеза. Ти беше паднала до входа. Беше цялата в кръв. Разтревожих се, предложих да те изпратя до вас, но ти не искаше и да чуеш. Беше... много ядосана. Мисля, че се бяхте карали с твоя човек. Той се отдалечаваше надолу по улицата. Предложих ти да го настигна, но ти отказа. Той се качи в колата и пое нанякъде. Той беше... беше с някого.
– С жена?
Той кима и навежда глава.
– Да. Влязоха заедно в колата. Реших, че за това е била разправията.
– И после?
– После ти си тръгна. Изглеждаше малко... объркана. Тръгна си и не спираше да повтаряш, че нямаш нужда от помощ. Казах ти, че бях прекалил, затова просто продължих пътя си. Минах през подлеза и се срещнах с моя приятел. Това беше.
Докато изкачвам стълбите към апартамента, мога да се закълна, че виждам сенки над себе си и стъпки някъде на горния етаж. Някой чака на площадката. Естествено, оказва се, че няма никого и апартаментът си е цял и непокътнат, но за всеки случай решавам да проверя всяка стая, надниквам под моето легло и онова на Кати, отварям гардеробите и бюфета в кухнята, където не може да се побере дори и дете.
След три обиколки на апартамента най-после спирам . Качвам се горе, сядам на леглото и прехвърлям наум разговора с Анди. Той съответства на онова, което си спомня но не е кой знае какво разкритие. С Том сме се скарали. Аз съм се подхлъзнала и съм се ударила, а той се е качил в колата при Ана. По-късно се е върнал да ме търси, но аз вече съм си тръгнала. Предполагам, че съм хванала такси или съм се качила обратно на влака.
Седя на леглото, гледам през прозореца и се чудя защо ми олеква. Може би защото все още нямам отговори. Може би защото въпреки съвпадението между спомените ми и казаното от други хора все още нещо ми се изплъзва. Изведнъж ми просветва: Ана. Том не ми е споменавал, че е ходил някъде с нея, но има и друго. Когато я видях да се отдалечава, да влиза в колата, с нея нямаше бебе. Къде е била Ийви през това време?
17 август 2013, събота
Вечер
Трябва да говоря с Том и да подредя събитията в главата си, защото колкото повече мисля, толкова по-малко смисъл намирам, и започвам отначало. Оставих му бележка преди два дни, а той все още не се е свързал с мен и това ме тревожи. Снощи не ми вдигна телефона и днес не отговаря цял ден. Нещо не е наред и не мога да се отърва от усещането, че причината е в Ана.
Знам, че когато чуе какво направи Скот, той също ще иска да говори с мен, и знам, че ще иска да ми помогне. спирам да мисля за онзи ден, когато се видяхме в колата му за онова, което се събуди в нас.
Вдигам телефона и набирам номера му, пеперудите в стомаха ми пърхат ли пърхат, както се случва винаги, докато чакам да чуя гласа му, толкова енергичен, колкото и преди години.
– Да?
– Том, аз съм.
– Да?
Сигурно Ана е до него и той не иска да произнесе името ми на глас. Изчаквам малко, за да му дам време да отиде в другата стая и да се отдалечи от нея. Чувам въздишката му.
– Какво има?
– Ами... исках да поговорим. Както казах в бележката...
– Какво? – прекъсва ме той. Звучи раздразнено.