Злочестие [bg]

Да, благодаря, отговорих аз. Как вървят мотиваторите от клетките на Проф?

Първо трябва да отгледам културата, обясни той. Ще отнеме поне ден, преди да знаем дали е станало и дали съм създал, или не съм създал Джонатан в своя правяч на мотиватори.

Чудесно, продължих аз. Дръж ме в течение.

Непременно. Стига да обещаеш да се запишеш следващия път, когато кажеш нещо глупаво. Проклятие, интернет ми липсва. В интернет човек винаги можеше да намери хора, които вършат глупости.

Въздъхнах и прибрах мобилния. Разбира се, скоро след това той отново избръмча. Хванах го, раздразнен и готов да отрежа Летящ рицар, но беше съобщение, че устройството ми е получило голям обем данни. Сканът на града.

Не знаех много за технологията, но можах да вържа телефона за изобразителя в склада и след това да прехвърля файла. Когато включих машината, се озовах над Илдития. Величието на момента се разваляше от купищата провизии в стаята, които също се носеха в небето — като че бях някакъв вълшебен космически скитник, полетял с партакешите си на буксир.

Минах набързо през града, служех си с ръцете, за да наглася перспективата, и отново се запознах с контролните уреди. Изобразителят възпроизвеждаше точно Илдития и за миг оставих илюзията да ме овладее. Прелетях покрай някакъв небостъргач, прозорците му се размазаха от дясната ми страна — а после се издигнах и се понесох по улица покрай дърветата от сол. Бързо минах между тях на зигзаг, а после профучах през парк, покрай нашето скривалище.

Чувствах се жив, развълнуван, буден и нащрек. Обездвижването ми заради счупените крака бе кратко, но все пак ме остави прикован, контролиран, безсилен. Искри… сякаш години бяха минали, откак можех да ходя на открито, без да се боя, че ще изложа групата си.

Наслаждавах се на свободата да летя из града. След това се натъкнах на сграда. Продължих през нея — обстановката се размаза до черно нищо, докато не се озовах от другата страна.

Това ми напомни, че нещото е фабрикация, лъжа. Предметите се извиваха, когато ги доближах, а при внимателно вглеждане виждах ъглите на стаята.

Още по-лошо — никакъв вятър не ме посрещаше при подскоците ми. Нямаше присвиване в стомаха, което да отбележи неодобрението на гравитацията. В това нямаше забавление, нямаше сила. А и не беше достатъчно мокро.

— Това изглеждаше забавно — обади се Коуди от вратата, която се отвори като портал във въздуха. Не го бях видял как идва.

Свалих ръце и снижих изгледа от камерата, тъй че се настаних върху малката жилищна сграда.

— Липсва ми спирилът.

При цялото сноване, битки и тичане напоследък, не се бях замислял много за уреда, който ми позволяваше да летя из водните улици на Вавилар. Сега усетих празнота в себе си. За кратко време, в онзи наводнен град, аз бях познал истинската свобода, тласкан от две водни струи.