Злочестие [bg]

— Други… странности? — попита тя.

Посрещнах погледа ѝ.

— Колко си спомняш от Шарп Тауър?

Тя присви очи.

— Думите на Тиа. А преди това… пушечна стрелба. Много. Как оцеляхме от нея?

Изопнах устни на черта.

— Искри! — изстреля тя. — Колко вероятно мислиш да е… искам да кажа…

— Не знам — отвърнах аз. — Може и да не е нищо. На онова място прехвърчаха много сили — може би е било остатъчно силово поле, или… или може би участък от друга реалност…

Тя отпусна ръка на моето рамо.

— Сигурна ли си, че искаш да се намираш близо до мен? — попитах аз.

— По-скоро бих умряла, отколкото да бъда без теб.

Тя стисна рамото ми.

— Но това въобще не ми харесва, Дейвид. Все едно сме затаили дъх в очакване кой от нас ще експлодира пръв. Смяташ ли, че Проф и Тиа са имали такъв разговор, когато са решили, че си струва да рискуват и да останат заедно?

— Може би. Не смятам обаче, че имаме друга възможност, освен да продължим. Аз няма да те изоставя, а и ти няма да изоставиш мен. Така е, както казах. Трябва да приемем опасността.

— Освен ако няма друг начин — продължи Меган. — Начин да гарантираме, че никога пак няма да представлявам опасност за теб или за някой друг.

Намръщих се — несигурен какво има предвид. Тя обаче явно бе решила нещо, погледна ме, вдигна ръка и погали лицето ми.

— Не можеш да кажеш, че не си мислил за това — тихо произнесе тя.

— Това?

— През цялото време, откакто е тук — продължи Меган — аз се питах. Това ли е моето освобождение?

— Меган, не разбирам.

Тя се изправи.

— Не е достатъчно да обещавам. Не е достатъчно да се надявам, че няма да стигна дотам да те нараня.

Тя се обърна и излезе — отначало олюлявайки се — от стаята.

Изправих се и я последвах, като опитвах да разбера какво възнамеряваше. Солта се местеше под краката ни при минаването покрай масата в главната стая, където седяха останалите. Времето на сградата бе дошло, тъй като беше твърде близо до задната част на Илдития. Нямаше да се запази след тази нощ.

Меган прекоси стаята и влезе в по-малкото помещение на Крадеца. Искри! Затичах се след нея и с препъване влязох вътре. Имаше начин да се гарантира, че Меган няма повече да нарани никого със силите си. Беше тук, в нашата база.

— Меган — започнах аз и я хванах за ръката. — Сигурна ли си, че искаш да направиш нещо толкова драстично?

Тя огледа Крадеца, излегнал се на плюшено канапе със слушалки на главата. Не ни забеляза.

— Да — прошепна тя. — Откакто съм с теб, започнах да не мразя силите. Започнах да мисля, че могат да бъдат контролирани. Но след случилото се вчера… Не го искам повече, Дейвид.

Тя ме изгледа въпросително.

Поклатих глава.

— Няма да те спирам. Това е твоят избор. Но може би трябва да помислим малко повече за него?

— И го казваш ти? — с мрачна усмивка изрече тя. — Не. Може нервите ми да не издържат.

Тя отиде до Крадеца, а когато той не я забеляза, подритна крака му, провиснал над ръба на дивана.