Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
Гласът на Бел Морте прошепна през главата ми:
- Наистина ли вярваше, че можеш да ми избягаш?
- Избягах ти.
- Какво? - попита Джейсън.
Поклатих глава, концентрирайки се на гласа в главата ми и на засилващия се аромат на рози.
- Не си избягала, нахрани ме и ще ме храниш отново и отново, докато се заситя.
- Жан-Клод казва, че си ненаситна.
Тя се засмя в главата ми и сякаш вътрешността на черепа ми беше потъркана с козина, сякаш можеше да докосва с гласа си неща, които никой не трябваше да допира с ръцете си.
Този смях, това мъркащо контраалто се изви в тялото ми и накара кожата ми да настръхне.
В главата ми се появи образ, спомен. Имаше огромно легло и купчина от тела върху него.
Беше като плетеница от ръце, крака, гърди, слабини, всичките мъжки.
Тогава един мъж се изправи само с горната част на тялото си и под него мернах Бел. Той сведе тялото си и тя изчезна от поглед. Сякаш наблюдавах гнездо на змии, имаше толкова много движение, разпокъсано заради осветената от свещи тъмнина, като че всеки крайник беше нещо отделно и живо без тяло. Ръката на Бел се издигна над телата, след което Бел изплува на повърхността, махна мъжете от голото си тяло, докато не застана насред тях, ръцете им се протягаха към нея, умолявайки я. Тя беше освободила ardeur върху тях и се бе хранила, хранила, хранила, докато не се изправи над купчината плът, излъчвайки сила, а очите й бяха толкова ярки от тъмните пламъци, че хвърляха сенки докато тя полупристъпи, полуизплува от леглото. Едно мъжко тяло бе паднало на пода, забравено. Той лежеше много неподвижно, докато тя крачеше гола и със страстно тяло, искряща от сила. Мина над тялото на мъжа, който бе дал всичко, за да задоволи нуждите й, докато останалите се протягаха към нея и я умоляваха да не спира. Мъжете започнаха да се изправят на колене или да падат от леглото, в опит да я последват. Поне още две тела лежаха на леглото завинаги неподвижни, завинаги мъртви. Бяха умрели трима, обичани до смърт, но останалите продължаваха да молят за още, продължаваха да се опитват да станат и да я последват.
Знаех, че е вързала Жан-Клод за стола и го е накарала да гледа. Знаех, че той, а не аз, я наблюдаваше с ужасени, гладни очи. Но когато тя го подмина, без дори да го докосне, се задавих от отчаянието му. Това бе част от наказанието му заради това, че е посмял да я напусне.
- Анита, Анита - гласът изглеждаше далечен.
Някой ме докосна по рамото, ахнах, и се озовах обратно, като примигвах, а дъхът ми пронизваше гърлото ми. Все още бях закопчана за седалката на джипа. Продължавахме да се движим по шосе 270 и скоро щяхме да завием по шосе 44. Не бях вързана за стол, не се намирах в леговището на Бел, бях в безопасност. Но сладникавата миризма на рози се беше прилепила за мен като някакъв зъл парфюм.
Джейсън беше викал името ми, но ръката на Натаниел се намираше върху рамото ми.
- Добре ли си? - попита Джейсън.
Кимнах, след което поклатих отрицателно глава.
- Бел си играе с мен.
Натаниел ме стисна по рамото. Бях отворила уста, за да изрека „Може би, точно сега не бива да ме докосваш", когато ardeur изрева в мен. Горещината препусна върху кожата ми във върволица от вълни, накара сърцето ми да забие учестено, издигайки се като някакъв узрял плод, който изпълваше гърлото ми и спираше дъха ми, така че за момент се давех в ритъма и пулса на собственото си тяло. Можех да чуя кръвта си като ревящ потоп. Можех да усетя всеки удар, всяка капка чак до изтръпналите върхове на пръстите на ръцете и краката си.
Никога не съм осъзнавала по-ясно колко много кръв тече във вените ми, колкото в този спиращ дъха момент.
Сложих длан върху вкопчената в рамото ми ръка на Натаниел. Кожата му бе толкова топла, почти гореща. Извърнах се към него. Вгледах се в тези лавандулови очи и само силата на погледа ми накара Натаниел да се приближи, достатъчно близо, за да облегне буза върху седалката ми. В мен имаше останало достатъчно съзнание, за да си помисля, отдалеч, че сигурно е разкопчал предпазния си колан, но не бе останало чак толкова, че да се притеснявам за безопасността му. Всичко, за което можех да мисля беше, че това го е накарало да се приближи до мен, а аз го исках по-близо.
- Анита - гласът на Джейсън, - Анита, какво, по дяволите, става? Кожата ми е настръхнала от него, каквото и да е то, усещам го като ardeur. Но не е.
И за момент не отклоних поглед от лицето на Натаниел. Гласът на Джейсън беше като жужащо насекомо, като шум, като нещо, което чувам, но всъщност не се вслушвам.
Вдигнах ръката на Натаниел от рамото си и я приближих нежно до устните си.