Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Дънкан, не виждаш ли, че чашата на господин Мастърн е празна?“
Минава година. Кас, който е много по-млад от Дънкан Трайс и няколко години по-млад от Анабел Трайс, става близък приятел на Дънкан и научава от него много неща, защото Дънкан Трайс е богат, винаги съвременен, умен и голям веселяк („той много обичаше веселието и беше неуморим“). Дънкан Трайс запознава Кас с бутилката, с хазарта и конните състезания, но не и със „запретените радости на плътта“. Дънкан Трайс обича жена си страстно и всеотдайно. („Когато тя влизаше в стаята, очите му се впиваха в нея без никакъв свян и аз неведнъж бях виждал как тя извръща лице и се изчервява от този дързък поглед в присъствието на други хора. Но мисля, че той вършеше това несъзнателно, дотолкоз бе запленен от нея.“) Да, със „запретените радости“ го запознава не Трайс, запознават го другите млади хора от обкръжението на Трайс. Но независимо от новите интереси и увлечения Кас не се откъсва от учението си. Той намира време и за него, защото е силен и издръжлив.
Така минава годината. Той често ходи у Трайс, но не разговаря с Анабел, освен да подхвърли „някоя шега или учтивост“. През юни един от приятелите на Дънкан Трайс урежда танци в градината си. Дънкан Трайс, жена му и Кас идват заедно и сядат в една малка беседка, по която се вие жасмин. Дънкан Трайс се връща до къщата да вземе пунш за тримата и оставя Анабел и Кас сами в беседката. Кас забелязва гласно колко сладко мирише жасминът. Изведнъж от нея се изтръгва („гласът й беше дълбок и въздрезгав както винаги, но звучеше толкова възбудено, че останах поразен“): „Да, да, много сладко мирише. Толкова сладко, че ще се задуша. Ще се задуша!“
И тя притиснала с ръка голата си гръд, подаваща се над корсажа.
„Помислих, че може изведнъж да й е станало зле — пишеше Кас в дневника си — и я попитах да не би да й е прилошало. Тя каза «не» с много тих, дрезгав глас. Въпреки това аз станах и обясних, че отивам да й донеса чаша вода. Изведнъж тя рече много рязко, което ме изненада, защото винаги се държеше изключително благовъзпитано:
— Сядайте, сядайте, не ми трябва вода!
И аз седнах, обезпокоен, че може неволно да съм я обидил с нещо. Погледнах към другия край на градината, където по алеите между подстриганите храсти няколко двойки се разхождаха на лунна светлина. Чувах дишането й. Тежко и неравно. Най-неочаквано тя попита:
— На колко години сте, господин Мастърн?
Отвърнах, че съм на двайсет и две. Тогава тя каза:
— А аз съм на двайсет и девет.
Едва смотолевих нещо от изненада. Тя се засмя на объркването ми и каза:
— Да, аз съм със седем години по-голяма от вас, господин Мастърн. Учудва ли ви това?
Отговорих утвърдително. Тогава тя каза:
— Седем години не са малко време. Преди седем години вие сте били дете, господин Мастърн. — Тук тя се разсмя неочаквано, но скоро прекъсна смеха си и добави: — А аз не съм била дете. Поне преди седем години.
Не отвърнах нищо, защото в главата ми не просветваше никаква мисъл. Седях съвсем объркан, но въпреки тази обърканост се мъчех да си представя как ли ще да е изглеждала тя като дете. Обаче не успях да си я представя. След малко мъжът й се върна.“
Подир няколко дни Кас заминава за Мисисипи, за да посвети няколко месеца на плантацията си. През това време по настояване на Гилбърт отива веднъж до столицата на щата, Джексън, и веднъж до Виксбърг. Лятото е запълнено с работа. Сега Кас разбира какви са намеренията на Гилбърт: да го направи богат и да го накара да се заеме с политика. Тази перспектива е примамлива и съблазнителна и не толкова недостижима за един млад човек, който има зад гърба си брат като Гилбърт Мастърн. („Брат ми е човек във висша степен сдържан и целенасочен и когато заговори, макар да не е многословен и лицеприятен, всички се вслушват в думите му, особено солидните и влиятелни хора.“) Така минава лятото — под твърдата ръка и строгия поглед на Гилбърт. Но към края му, когато Кас вече мисли да се върне в колежа, на негово име се получава писмо от Лексингтън, надписано с непознат почерк. И когато Кас отваря писмото, от него изпада изсушено цветче. В първия миг той не може да схване какво е това и защо то е в ръката му. После го помирисва. Мирисът, вече слаб и прашен, е мирис на жасмин.