Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Като ме видя, стана и леко се наведе за поздрав:
– Казвам се Огюстен Пелтие. Вече месеци наред искам да се срещна с вас, господин Гран-Дюк. Случайно попаднах на вашите малки обяви във вестник „Л’Ест репюбликен“. Мислех, че разследването на катастрофата при Мон Терибъл е приключило отдавна... Но очевидно, не и за вас. Вие още разследвате. Може би ще ми помогнете..
Само че аз очаквах обратното. Той да ми помогне, но както и да е...
Огюстен Пелтие имаше вид на уравновесен човек, от типа директор на предприятие. Изглеждаше като отговорен тип, а не някой фантазьор. Седнах до него в салона на хижата. От панорамния прозорец можеше да се види целият хребет, включително и Мон Терибъл, където тази година все още нямаше сняг.
– Ще направя всичко по силите си, господин Пелтие, но наистина ме изненадвате...
– Стара история, господин Гран-Дюк. Ще бъда възможно най-кратък. Търся брат си Жорж. Жорж Пелтие. Той изчезна преди години. Последната следа, която имам от него, е от декември 1980 година. По онова време той живееше като отшелник на Мон Терибъл в малка колиба, не много далеч от мястото, където е станала катастрофата с еърбъса...
68 Дидие Сикс е бивш футболист от националния отбор на Франция. Играл е в много отбори, включително и в „Галатасарай“ през 1987–1988 г. От 2011 до 2014 г. е треньор на националния отбор на Того – бел. прев.
69 На български книгата е излизала под заглавие „Сините и червените приказки на игривия котарак“, С., изд. „Отечество“, 1984 г.
70 Две неразделни сестри, които обожават животните – бел. прев.
71 Бяло вино, произвеждано в лозята около град Арбоа в Юра, известно още от 1285 г. и често поднасяно на рицарските турнири. През 1936 г. влиза в националната листа на вината във Франция – бел. прев.
72 Мис Мънипени е секретарка на шефа на Бонд, епизодичен образ. Между двамата има силно романтично привличане – бел. прев.
34
2 октомври 1998 г., 15 часът и 9 минути
Марк вдигна очи. На светлинното табло буквите заподскачаха и се размесиха като в игра на скрабъл. Изписа се: Париж–Кан, 23-ти перон.
Голяма част от тълпата, която до този момент стоеше нeподвижно в залата, се втурна към тесния перон 23. Хората заприличаха на цветни зрънца, устремили се към пясъчен часовник. Марк знаеше, че един влак можеше да погълне над хиляда души. Толкова бе и средният брой жители на главен град в кантон73. Не бе чудно, че на гарата бе такава лудница. Само един-два закъснели влака събираха много пъти по хиляда пътници на пероните.
Като например пътниците за влака Париж–Руан, чийто перон все още не бе изписан на таблото. Марк погледна телефона си. Трябваше да продължи да звъни по клиниките и да проследи единствената информация, която имаше, за да намери Лили. Колкото и неясна и неубедителна да бе тя. Ръката му се поколеба между телефона и зелената тетрадка, но любопитството надделя. Можеше да отдели още няколко минути и да прочете още няколко страници. Гран-Дюк наистина ли бе открил свидетел на катастрофата при Мон Терибъл?
73 Кантон е не само швейцарска, но и френска административна единица. Обикновено обхваща жителите на един избирателен район. Съгласно закон от 2013 г. броят на кантоните е намален наполовина – бел. прев.
Дневникът на Гран-Дюк
От Швейцария се носеха облаци. Подобно явление не бе често. След толкова години опит започвах да опознавам климата на Горна Юра.
– Жорж е малкият ми брат – обясни Огюстен Пелтие. – Винаги е бил по-крехък от мен. Доста сложна личност. Винаги сме били много различни. Когато започна да бяга от къщи, бе едва на четиринадесет години. Влачеше се с банди от квартала. Полицаите го довеждаха при родителите ми. Накрая го настаниха за две години в специален дом. Нищо не можахме да сторим.
Потропвах с ръце по облегалките на креслото.
Накъде биеше Огюстен?
– Ще стигна и до катастрофата при Мон Терибъл, господин Гран-Дюк – каза Огюстен, който вероятно бе доловил нетърпението ми. – Не се бойте. Няма да ви досаждам. На шестнадесетгодишна възраст Жорж напусна окончателно дома ни. Да не ви описвам подробно как се случи... Спеше на улицата. Пиеше. Дрогираше се. По малко се занимаваше и с пласиране на дрога. Е, не беше се случило нещо кой знае колко лошо. Просто бе станал клошар. Сега ги наричат „хора без адресна регистрация“. Той и още няколко души бяха добре познати в Безансон. Родителите ми вдигнаха ръце. Аз също, защото по онова време работех, а имах и жена, която не искаше да чуе за него. Нали си представяте картинката, господин Гран-Дюк? Не е лесно да поканиш наркоман за Коледа...