Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

— Кажи ми, скъпи… — започна Арн, който трудно подреждаше думите си, макар че се беше подготвил за разговора. — Кой си ти? Кой е баща ти? И кое е твоето семейство в Норвегия?

Другият се втренчи в него и известно време остана неподвижен, неразбиращ, след което лицето му се озари, сякаш от някакво прозрение. Тогава той поде дългата и тъжна история на своя род. Отначало Арн трудно следеше и осмисляше разказа му, но не след дълго започна да си припомня своя роден език и да разбира всичко, за което говореше другият.

Младият Харалд беше син на Ристен Моила, който от своя страна беше син на Ристен Харалдсон. Бе минала една година откакто Биркебенерите, което беше другото име на членовете от неговата фамилия, бяха загубили важна битка в Ре и Рамнес, недалеч от Тонсберг. Крал Ристен, баща на Харалд, бе убит и така семейството му бе обречено на крах. След това мнозина от тях се бяха укрили в Западна Готаланд при свои приятели. Но бидейки син на Ристен, Харалд бързо си бе дал сметка, че единственият начин да избегне отмъщението на враговете си, беше да замине някъде възможно най-бързо. Ако трябваше да се крие от смъртта, защо да не отиде на някое друго място, където да посвети живота си на кауза, по-благородна от тази да бъде син на баща си?

— Знаеш ли кой сега е крал на Западна Готаланд? — попита Арн, със сърце, изпълнено с тревога, която усилено се опитваше да скрие.

— От дълго време крал е Кнут Ериксон, който е близък на Биркебенерите, също както и Биргер Бруса, неговият ярл от рода на Фолкунгите. Тези двама мъже с големи сърца са нашите най-близки роднини в Западна Готаланд. Но кажи ми, рицарю, кой си ти и защо толкова много се интересуваш от мен?

— Казвам се Арн Магнусон и също принадлежа към фамилията на Фолкунгите. Биргер Бруса е брат на моя баща, а Кнут Ериксон е скъп приятел от моето детство — отвърна Арн, внезапно изпълнен от носталгично чувство, което не можа да прикрие. — Господ те е тласнал към суровия живот на нашето братство, но той те е довел и при твой близък човек.

— Говориш по-скоро като датчанин, отколкото като някой от Западна Готаланд — подозрително отбеляза Харалд.

— Наистина прекарах доста време при датчаните, в манастира Vitae Schola, забравил съм как се казва на разговорен език. Но можеш да бъдеш сигурен, че всичко, което ти казах, е истина. Както виждаш, аз съм тамплиер, а един тамплиер никога не лъже. Но защо си облечен в черно, а не в бяло облекло?

— Нима баща ми трябва да е рицар? Не разбирам защо. Казах, че баща ми е крал, но това не предизвика много голям ефект.

— Много си пострадал от всичко, което ти се е случило, братко. Но нека направим от злото добро. Аз имам нужда от сержант, а ти — от приятел в тази страна, така далечна от Норвегия. Ще научиш повече в черно облекло отколкото в бяло и в него ще живееш по-дълго. Просто трябва да запомниш едно: на север Фолкунгите и Биркебенерите са родственици, но тук, в Светите земи, ти си сержант, а аз — управникът на този град. Аз съм като ярл, а ти — като член на охраната му. Въпреки че аз и ти говорим един и същи език, не си въобразявай нищо повече, но и не забравяй това.