Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
Той ме погледна.
— Не ме съжалявай, задето съм си изгубил властта. Преди много години моят пра-пра-прадядо повел в битка армиите ни срещу човешката инвазия. Той се е бил срещу гигантите с меч. Преди това даймьо на седемнайсетте клана били в непрекъсната готовност да поведат своите на война. Но аз винаги съм се наслаждавал на тази роля, да бъда капитан на собствен кораб. Би било добре. Стига моите кицен да не бъдат погълнати от Върховенството като капки кръв от океана.
— Не знам дали си струва усилието, Хешо — облегнах се на седалката си. — Всички тези усилия да се преклоним пред онова, което те искат.
— Или това, или ще бъдем заложници на собствените си планети, като нямаме хипердрайв. Моите поданици са го пробвали и това направо ни задушаваше. Единственият начин да съществуваме и да имаме някаква тежест е като играем по правилата на Върховенството.
— Същевременно дионите и останалите видове се наричат велики раси — отбелязах. — Толкова са горди с постигнатия напредък, че на практика поробват останалите.
— Хм — изсумтя Хешо, но не каза нищо повече. Проследих погледа му през рамо, след това се изчервих, когато забелязах, че Мориумур седи точно зад него. Ангели небесни. Нямаше ли най-сетне да се науча да мисля, преди да приказвам?
Щом „Теглилки и мерки“ кацна, Уинзик освободи пилотите, позволи им да се отправят към совалките си, за да се приберат за вечерта.
— Да прекараш приятен почивен ден — пожела ми Хешо, докато кицен излитаха от стаята. Мориумур забърза напред, без да срещне погледа ми. Браво. Не беше моя вината, че техният вид представляваше група диктатори, които потискаха останалите.
— Слушай — заговори Брейд, докато си вземах чантата, за да тръгна.
Вдигнах поглед към нея, малко изненадана, че я чувам да говори. Обикновено тя не общуваше с нас след тренировките.
— Добре се справи днес — каза ми тя. — Струва ми се, че групата най-сетне започва да схваща.
— Благодаря — отвърнах. — Това означава много. Наистина.
Тя сви рамене и профуча покрай мен, изскочи навън, сякаш бе засрамена, че си е позволила момент на откровеност. Аз просто си седях на стола, напълно объркана. Забележителното беше, че изглежда постигах напредък с нея. Може би щях да успея.
Изпълнена с нова решителност, аз излязох бързо от стаята след другите. Днес ме чакаше работа.
Не забравяй, че воинът не избира трудностите.
Когато стигнахме отклонението за машинното, аз си поех дълбоко дъх, след това се приближих до охраната.
Ем-бот беше категоричен, че можем да поставим там дрон и да го програмираме, но когато го вмъкнех на кораба, щеше да ми бъде нужно малко време, за да го наглася. Не можех да го направя, докато бях заобиколена от останалите от ескадрата. Най-простичкото решение изглежда беше най-доброто.
— Трябва да отида до тоалетната — казах на охраната, който пазеше подхода към машинното. Беше крелянин — жена, струва ми се, ако можех да съдя по костните образувания от външната страна на бронята.
— Разбрано — отвърна тя. — Ще изпратя дрон.
Мерките за сигурност на „Теглилки и мерки“ бяха много строги. Въпреки че можехме да отидем пеша от площадката за кацане до стаята за скокове, навсякъде другаде, където искахме да отидем — дори когато командният състав искаше среща, — трябваше да бъдем придружени от дрон, който бдеше за всяка наша крачка, пилотиран от охранител.
Охраната, разбира се, не напусна поста си. Зад мен Хешо, Каури и още няколко кицен ме изчакаха, докато не им дадох знак с ръка да вървят. След това надникнах покрай охраната към коридора. Не можех ли да измисля начин да измъкна информация, докато чаках?
— Я кажи — започнах. — Как можеш да си намериш работа в пехотата?
— Моят пост не е за низши, пилот на изтребители — отвърна тя и премести въоръжената си ръка с няколко опитни движения. — Радвай се, че ти е дадена привилегията да се обучаваш.
— А как е? — попитах. — Ти стоиш на този ъгъл почти през всичкото време. Позволяват ли ви поне да ходите на други места? Може би… ъъъ…
— Този разговор приключи — сряза ме тя.
Ангели небесни. Хич ме нямаше като шпионин. Стиснах зъби, разочарована от неумението си, докато не пристигна малък дрон, който да ме придружи до тоалетната. Нашите изтребители, разбира се, имаха място за отпадъци, свързано с костюмите ни — там прекарвахме много часове, все пак. Досега не ми се беше налагало да използвам тоалетните на „Теглилки и мерки“.
Сърцето ми подскочи от вълнение, когато дронът ме поведе покрай охраната към машинното. За съжаление, след няколко крачки завихме по друг коридор, надясно, където имаше няколко знака на стената. Както и другите, които бях виждала, и тези тоалетни бяха направени за различни видове. Насочиха ме към тоалетната на дионите, тъй като имахме сходна биология.