Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
Тунелът около мен неочаквано се превърна в плът. Сякаш бях попаднала във вените на огромен звяр. Стиснах зъби.
— Хешо, какво виждаш?
— Тунелът се промени — отвърна той. — Сякаш е под вода. Виждаш ли това? Странно усещане?
— Аз имам чувството, че съм се озовала в огромна вена — признах. — Това е холограма, илюзия. Нали не забравяш?
— Да — потвърди Хешо. — Показват ни различни неща. Добре че имаме два кораба.
Запитах се какво ли прави Брейд сама.
— Илюзията е любопитна — продължи Хешо. — Имам чувството, че камък се е откъснал от сушата и е паднал, за да потъва безкрайно в бездънна пропаст. — Той замълча. — Екипажът ми вижда същото като мен, капитан Аланик.
— Има смисъл — отвърнах. — Корабите ни са програмирани да повтарят илюзиите на гробокопаческия лабиринт. За нас в момента това е просто програма. Ако беше истинско, всички щяхте да виждате различни неща.
Поне това ни бяха казали да очакваме. Изглежда онова, което Върховните „знаеха“, бяха просто предположения. Ако влезех в истински гробокопачески лабиринт, дали правилата щяха да са същите като тук?
Да се надяваме никога да не се наложи да разбираш, помислих си аз. Заедно с Хешо излязохме от дясната страна и полетяхме по коридор, който ми се стори кристален, но Хешо видя пламъци. И двамата обаче забелязахме огромна канара в единия край на помещението — затова прелетяхме над нея, за да я огледаме. Подръпнах я със светлинното копие, оказа се, че е истинска, и тя се изтърколи в стаята.
— Колко странно — отбеляза Хешо. — Да не би някой да е идвал специално, за да инсталира канарата и да ни препречи пътя?
— Много вероятно е — отвърнах — този лабиринт да е строен в опит да пресъздаде странностите и мистериите, на които ще се натъкнем в истински лабиринт.
— Скенерите ни са безполезни — оплака се Хешо. — Имам доклади от екипите, които отговарят за уредите — и те не могат да определят кое е истинско и кое — не. Изглежда Върховните са програмирали кораба ни да може да бъде заблуден от местонахождението си, нещо, което всява объркване. Не ми допада идеята да виждам онова, което Върховните са решили да ми показват, дори да е важна тренировъчна симулация.
С навлизането по-навътре аз се радвах, че кицен са с мен. Бе напълно разумно да си с партньор не само за да определиш кое е истинско и кое — не. На по-основно ниво се чувстваш по-спокоен, когато има с кого да си кажеш няколко думи.
Минахме през няколко странни стаи с какви ли не илюзии — от топящи се стени до сенки с огромни зверове, които минаваха наблизо. В едно от помещенията ни нападнаха въглени, по които открих огън — преди да разбера, че Хешо не ги вижда. Изстрелите ми попаднаха в стената, откъртиха парчета метал и цялата структура се сгърчи по начин, за който можех да се закълна, че е застрашителен.
— Как да чуем това? — попита Хешо. — Уредите отчитат, че извън корабите има вакуум. Там няма среда, в която звукът може да се движи.
— Ами… — потръпнах. — Да пробваме този тунел.
— Тази работа не ми харесва — призна Хешо, докато пътувахме през тунела. — Все едно ни тренират да разчитаме на очите си.
— Това е хубаво, нали?
— Не е задължително — заяви Хешо. — Онова, което виждаме, е субективно и реалността в някои отношения е илюзия, представлява опасност. Ако разчитаме на консенсус, за да определим кое е истинско, лабиринтът може просто да се възползва от предположението и да ни измами.
В следващото помещение бяхме атакувани от въглени, които този път се оказаха истински и аз едва не ги подминах, грешка, която можеше да се окаже смъртоносна. Реагирах на предупреждението на Хешо в последната секунда, избегнах ги тъкмо когато масиран огън от тежко въоръжения кораб ги изпари.
Останахме в помещение с отломки, които подскачаха напред и назад и се удряха в стените, преди да започнат да се утаяват на дъното. Бях потна, сърцето ми биеше силно, докато ни водех към следващия пасаж. Ангели небесни, щях ли някога да свикна с това място?
Стигнахме края на тунела и прожекторите ми осветиха странна мембрана, която покриваше отвора. Тръгваше от пода и стигаше до тавана, пулсираше тихо с ритъм, който чувах.
Този звук неочаквано отекна в цялата структура. Изтребителят ми вибрираше и туптеше под пръстите ми.
Погледнах мембраната. Бях шокирана. Та ние бяхме в гробокопаческия лабиринт… колко, половин час? Може би малко повече? Очаквах да ни отнеме часове, докато открием сърцето.
— Това е то — посочих. — Мембраната. Това търсим. Сърцето на гробокопача.
— Какво? — попита Хешо. — Не виждам нищо.
О. Поех си дълбоко дъх, успокоих се. Беше илюзия. А това означаваше…