Към небето 2 към звездите

— Не вярвам — заявих и отново се заех с работа. — Сигурно става въпрос за различен вид.

— Картинките са много подобни… — отвърна Ем-бот. — Може да не са отровни за хората.

Хм. Може би. Мислих за това, докато довършвах работата си по дрона. След като махнах всички части той се оказа много по-лек — но пак можеше да лети, след като закача шпионското оборудване. Закрепих дрона върху найлона и стиснала инструментите под една ръка, а Кръвожадния под другата, се качих на покрива. След това поставих всичко в пилотската кабина на Ем-бот и включих дрона към конзолата.

— Добре — каза той. — Има предостатъчно място в паметта на дрона. Ще го изтрия и ще го пренапиша с нов код. Може да ми отнеме няколко минути. Ти трябва да минеш под мен и да махнеш следните системи от корпуса ми.

— Корпуса му! — затръби Кръвожадния от седалката. Ангели небесни, да не би госпожа Чамуит да го беше видяла? Не помнех.

Ем-бот прожектира няколко схеми, подчерта други. Кимнах, след това слязох и го увих с найлона, завързах го съм стъпенката.

— Госпожа Чамуит виждала ли е Кръвожадния? — попитах. — Знаеш ли?

— Не мога да кажа — отвърна Ем-бот. — Обикновено охлювът живее в стаята ти или в пилотската кабина, места, които си помолила госпожа Чамуит да не чисти.

— Да, но Кръвожадния рядко стои там, където съм го оставила. Подозирам, че госпожа Чамуит търси за какво да докладва, така че като имам вредител за домашен любимец, може да ми докара неприятности.

— Мисля, че си много строга към госпожа Чамуит. Аз я харесвам. Тя е мила.

— Прекалено мила — отвърнах.

— Нима това е възможно?

— Да. Особено ако си крелянин. Не забравяй какво направиха тези създания — и какво правят в момента — с нашите хора на Метален рой.

— Не съм в състояние да забравя каквото и да било.

— Нима? — попитах. — Каква част от живота си, преди да ме срещнеш, помниш?

— Това е различно — каза той. — Както и да е, току-що получихме съобщение от Куна, който иска да получи сведения за тренировките по летене. Да му изпратя ли поредното сухо описание на деня?

— Да. Не включвай личните срещи.

— Ще се наложи все някога да говориш с него.

— Не и ако преди това успея да избягам с хипердрайва — казах и завързах ъглите на найлона. Нямах желание да се разправям с Куна и гадната му, зловеща усмивка. Този извънземен знаеше повече, отколкото казваше — и според мен отлагането и протакането бяха по-добър вариант, отколкото да бъда хваната в мрежите, които плетеше Куна.

Грабнах инструментите, минах под Ем-бот и се заех с работа. Той ми помагаше, като прожектираше схемите, от които имах нужда, на долната страна на корпуса, за да следвам инструкциите му стъпка по стъпка. Докато махах първия панел, неочаквано си спомних как работех сама в пещерата на Метален рой — опитвах се да накарам Ем-бот да се включи за пръв път. Странно, с каква обич се връщах към онова време. Вълнението, че бях в школата по летене, и предизвикателството да построя собствен кораб.

Беше време от живота ми, което носеше удовлетворение, прекрасно време. Като мислех за него, се сещах за приятелите си. Не бяха минали и две седмици, но имах чувството, че е минала цяла вечност, откакто чух Нед да бъзика Артуро, а Кималин подхвърли поредната си измислена поговорка.