Към небето 2 към звездите
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Към небето (Дръзки) #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Към небето 2 към звездите». Краткое содержание книги:
Видях цялата вселена.
В миг всичко около мен изчезна и умът ми някак се разшири. Видях планети, видях звездни системи, видях галактики. Видях лутащи се, безполезни, ситни, незначителни насекоми, които бяха накацали като в кошер. Обзе ме отвращение. Изпитах омраза към тези насекоми, които се рояха в световете. Ята мравки се скупчваха върху изпуснат залък храна. Жужаха, прескачаха се безмозъчно, бяха противни. Беше болезнено, когато ме полазиха, от време на време хапеха — защото може и да бяха толкова малки, че не можеха да ме унищожат — но ми причиняваха болка. Техният шум. Мъчителното им простъргване. Те нахлуха в дома ми, след като запълзяха по всички скали, които накъсваха безкрайното нищо, което представляваше вселената. Не ме оставяха на мира и аз имах само едно отчаяно желание — да ги размажа. Исках да ги смачкам с крак, за да престанат да се трупат и да пълзят, и да издават цъкащи звуци, да разтварят челюсти и да хапят, да рушат и…
Сепнах се в пилотската си кабина, дръпнах се рязко назад и се лепнах за седалката, сякаш някой ме беше хвърлил там.
— Поредната илюзия — подхвърли Хешо с отегчение. — Искаш ли да поемеш първа? Аз ще те прикривам, в случай че нови въглени охраняват помещението.
Потреперих, ужасното видение ме притискаше като тъмнина в пещера, някъде дълбоко под земята. Дишах на пресекулки, опитвах се да си поема дъх. Сега вече стаята ми се струваше нормална, но…
— Капитан Аланик? — попита Хешо.
Какво? Защо… защо ли това остана в ума ми, защо ме накара да се замисля над думите на Хешо, сякаш идваха от нещо лигаво и противно?
— Аз… — започнах. — Извинявай, трябва ми миг.
Той ми го даде. Възстановявах се бавно. Ангели небесни. АНГЕЛИ НЕБЕСНИ. Това сякаш беше… както Химерна каза, гробокопачите ни наблюдаваха всички.
— Командване полети — обадих се аз. — Да не би току-що да ми показахте нещо странно?
— Пилот? — обади се някой от командването. — Трябва да се научите да летите, без да се свързвате с нас. Когато влезете в истински лабиринт, няма да…
— Какво ми показахте току-що? — настоях.
— Вашият дневник показва, че илюзията за кораба ви в това помещение е на мрак, който крие изхода. Това е всичко.
Значи… те не ми бяха показали усещането за вселената?
Разбира се, че не бяха. Това бе много над възможностите на холографския прожектор. Бях видяла нещо друго. Нещо… нещо, което собственият ми ум беше показал.
Ангели небесни. Какво представлявах?
По настояване на Хешо продължихме и прекарахме още петнайсет минути из различни стаи, запознавахме се с начина, по който лабиринтът работеше. Не изпитах нищо друго, което да се доближаваше дори малко до онзи странен момент, когато видях вселената.
Най-сетне времето, определено да останем вътре, изтече, затова полетяхме назад. Навън заварихме другите да се събират — включително побеснялата Брейд, която, както Химерна беше предположила, се беше забила в една от първите стаи и не бе успяла да разбере кое е истинско и кое — не.
Нито един от тях не бе виждал мембрани и нямаше идея какво се опитвах да обясня, когато опитах — и не успях — да разкажа какво съм видяла. Не можах да го предам с думи, но то остана в мен. Беше като прозорец над рамото ми, остана там, когато се върнахме на „Теглилки и мерки“.
26.
Влязохме в нищото.
Както винаги, всичко започна с писък.
Съвършен мрак, в който надничаха очите. Бяха нажежени до бяло, но гледаха в неправилната посока. Колкото по-често правех това, толкова по-дълбоко усещах… сянката на това, което представляваха. Каквито бяха огромни, те притискаха ума и формите, не се подчиняваха на представата ми как трябва да работят физическите форми.
Сякаш висях там цяла вечност. Освен Брейд, която отказваше да говори по този въпрос, останалите от ескадрата ми казаха, че не усещат да е минало време в нищото. За тях хиперскокът бе нещо мигновено. Те не виждаха нито тъмнината, нито очите.
Най-сетне усетих, че краят идва. Долових избледняващо усещане, което…
Едно от очите се обърна и погледна право към мен.
„Теглилки и мерки“ се появи в космоса пред Към звездите. Ахнах, пулсът ми направо обезумя, сетивата ми бяха готови за битка.
То ме беше видяло. Едно от тях погледна право в мен.
Връщахме се в Към звездите след поредния ден на обучение — десетият, откакто бях постъпила при военните тук. Днес бях поуморена, след като бях накарала другите да се упражняват. Затова ли ме беше видяло?
Какво бях направила? Какво не беше наред?
— Капитан Аланик? — повика ме Хешо. — Може и да не познавам твоя вид, но ти показваш типичните признаци на страдание.