Императрица Сиси

– В Бад Ишъл? При майка ти? – тонът ми бе толкова красноречив, че Франц Йозеф се изчерви.

– Почти не ви виждам двете с малката. Или си в Унгария, или в Бавария, или Бог знае къде – упрекна ме той.

– И това го казва императорът, който възнамерява през есента да пътува до Египет и Ориента – опитах се да го обезоръжа аз.

– Ами тогава ела с мен – предложи веднага Франц Йозеф. -Нали толкова обичаш да пътешестваш.

– Да направя официално посещение в Константинопол и после да замина за откриването на Суецкия канал? Как си го представяш? Кой ще се грижи за Валерия? Не мога да водя със себе си малката в такива страни. Забрави ли какво се случи навремето със София, докато бяхме на посещение в Унгария?

– Права си – примири се Франц Йозеф. – Какво да правя, като ми е трудно да се разделям с всички, което обичам. Така ми се иска да си с мен.

За щастие в този момент достигнахме целта си, така че си спестих усилието да продължавам този твърде личен разговор.

През последните месеци Франц Йозеф наистина бе приел да уреждам живота си по свой вкус, но още хранеше абсурдната надежда, че все някога и аз ще изпадна в онова състояние на педантично спокойствие, което го задържаше във Виена на писалището му, проникнат от чувство за дълг. Неприятно ми бе, че се налагаше да го разочаровам, затова слязох бързо, макар че нямаше да е зле да поостана в каретата предвид ниските сутрешни температури.

Съпровождана от мръзнещи придворни дами, принцеси, княгини и от най-важните представителки на висшата аристокрация, аз заех мястото си в процесията. Всички бяха като мен с дълбоки деколтета и трепереха под студения вятър. Военните с техните затворени догоре униформи и духовниците с великолепните си роби бяха в по-изгодно положение. А също и хилядите виенчани, които се блъскаха покрай пътя и издаваха нещо средно между шепот и въздишка, щом ме зърнеха. Всички бяха с пелерини, палта и жакети, докато императрицата и нейните дами бяха покрили голата си кожа единствено с леки като перце копринени платове и хладни бижута. В края на този ден сигурно всички щяхме да сме болни.

Тази вероятност ме плашеше, но повече от нея ме плашеше човешкото множество, което ограничаваше процесията от двете страни. Докъдето стига погледът – едно необятно, развълнувано море от глави, шапки и бонета. Не смеех да си помисля какво ли би се случило, ако някой изпадне в паника при тази блъсканица. Анонимната човешка маса щеше да ни залее като река, която помита и разрушава всичко по пътя си.

Часове по-късно, когато най-сетне се върнах в покоите си, окована в „сбруя" от бижута и шлейфове, цялата треперех и ми беше ужасно зле. Още малко и щях да повърна. Ако зависеше от мен, никога повече не бих се подложила на такова мъчение. Нито заради Франц Йозеф, нито заради него.