Опасно за живота

— Гончарова? — предположи Александър.

— Денисова — разсмя се Наталия Николаевна.

Те отпиваха от чая си и се вглеждаха един в друг. „Интересно на колко години е? Бръчици почти няма, изглежда на тридесет. А в очите й личи такъв житейски багаж — като за четиридесетгодишна. А пък когато се смее, е като момиче“ — пресмяташе Турецки.

— Московчанка ли сте? — прекъсна той размислите си.

— Не, аз… съм от Питер — отговори след лека пауза Наташа.

— Какво предизвика забавянето на отговора? Какво криете от следствените органи? — строго попита той, като навъси вежди.

— Охо! — сякаш се изуми Наташа, приемайки играта. — Усещам безмилостните, железни ръце на правосъдието. Е, какво го предизвика? — стана сериозна тя. — Виждате ли, вече съм отвикнала да се наричам ленинградчанка, а още не съм свикнала да съм петербургчанка. Питер е московска думичка, също не ми е много привично. Ние преди наричахме града си само Ленинград. А сега извадиха от обращение това име: „Санктпетербургски новини“, „Санктпетербургски ведомости“, „Петербургска панорама“ и така нататък. Но новото, по-точно старото име някак не ще да влезе в ежедневната реч. И става така, че вече не е Ленинград, но още не е и Санкт Петербург.

— Защо?

— А вие кога сте били за последен път в нашия град?

— Неотдавна — уклончиво отговори Саша.

— Е, прилича ли ви на Санкт Петербург?

— Май не — съгласи се Турецки, като си спомни разбитите шосета, тъмните вечерни улици, едва осветени от редки като кладенци в пустинята лампи, купищата боклук и псувните край сергиите.

— Значи вие, Наталия Николаевна Денисова, същата, ако се съди по профила, Гончарова, сте против възвръщането на исторически вярното име на старата културна столица на Русия? — сурово се осведоми Саша и дори уж посегна за писалката, сякаш за да впише отговора в протокола.

— Не, генерале мой — покорно каза Наташа, — историческата справедливост безспорно трябва да възтържествува. Но в днешните реалии, изхождайки, така да се каже, от действителността и отчитайки, бих казала, текущия момент, не всичко е така еднозначно, както се струва на някои повърхностни наблюдатели.

И сякаш се беше уморила да играе, Наташа вдигна към Турецки умните си очи и добави:

— Свършихме ли дуела? Може ли вече да поговорим нормално, Саша?

От това „Саша“, произнесено от необикновения й глас, сърцето на Александър Борисович пропадна и после силно се разтуптя. „Бий спирачка, Турецки! — опита се той да се спре. — Това не е попътен флирт. Това е реинкарнация. Тя — това е Рита. Попадаш под влака като някаква Анна Каренина. А пък имаш жена и дете.“

Но влакът вече набираше скорост и конете се понесоха.