И се възправи сянка [bg]

— Окопаваме се тук и се сражаваме, за да ги задържим. Едва ли можем да ги победим в открита битка, когато към нас са насочени толкова много оръдия.

— Тогава да си бяхме останали в Бар-Кхос — саркастично отбеляза генерал Нидемес.

— Не си ли съгласен с него? — попита Крийд.

Погледът на Нидемес беше суров и той не трепна.

— Изобщо не съм съгласен. Трябва да ги атакуваме по изгрев-слънце. Това ще е последното, което биха очаквали от нас. Ако имаме късмет, можем да сварим батареите им неподготвени.

— Въпреки това пак ще трябва да се сражаваме с четирийсет хиляди бойци.

Нидемес не беше особено впечатлен.

— Е, и? При Корос също ни превъзхождаха числено.

Генерал Крийд носеше тежкото си палто от меча кожа върху бронята. Той го придърпа по-плътно около себе си, след което мълчаливо скръсти ръце.

— Съгласен съм с Реверес — намеси се Чои, брадатият русокос полковник от Доброволците. — Трябва да се окопаем тук и да ги удържим колкото се може по-дълго. Вие самият казахте, че нашата цел е да печелим време.

— Полковник Халахан? — обърна се Крийд към стария си приятел.

— Знаете какво бих направил аз, генерале — отвърна полковникът с вълча усмивка.

Крийд отново се умълча замислен.

Бан наблюдаваше генерала и чакаше. Дори сега вярваше, че този мъж може да ги спаси.

— Знаете ли как убих тази мечка? — внезапно попита Крийд, без да се обръща към никого конкретно, и разтвори коженото си палто, за да го покаже. — Подгони ме, докато проверявах капани за риба, които баща ми беше поставил в потока. Бях момче и носех със себе си ножа си за изкормване. Беше малък, горе-долу два пъти по-голям от този. — Погледна надолу към закривения кинжал, който висеше на гърдите му, манианския церемониален нож, който само той знаеше защо носи. — Не е нужно да ви казвам, че бях загубил ума и дума от страх. Всъщност колкото и да се мъчех, не можех да помръдна. Но когато сърцето ми започна да бие отново и видях как мечката чупи капаните, разбрах, че съм още по-ужасен от онова, което баща ми ще стори с мен, ако просто си стоя така, без да предприема нищо. Затова, представете си, се втурнах към нея и се опитах да я уплаша. Вероятно това беше най-глупавото нещо, което съм правил в живота си. Тогава тя захапа ръката ми и се опита да я откъсне. Все още държах ножа си и започнах да й нанасям удари с него. Отбранявах се както мога. Следващото нещо, което помня, беше как лежах на земята, кръвта ми изтичаше, а мечката не се виждаше никъде. Допълзях обратно до фермата, където спасиха ръката ми. А на следващия ден баща ми проследи мечката през хълмовете и я намери мъртва на няколко лака от счупените капани. Беше умряла от загубата на кръв от раните с нож в гърлото й. Като чух това, съжалих, но бях и горд от себе си.