И се възправи сянка [bg]

— Напразни — промърмори на глас Аш и размаха кратуната си към унищоженото селище.

Скръцна пиянски със зъби и седна отново разтреперан. Наблизо черната през нощта вода на поток се спускаше стремглаво по каменното си корито. Тази нощ Сестрите на Загубата и Копнежа бяха пълни. Бяха увиснали натежали от кръв над горящия град. Каза си, че това е лоша поличба.

Аш изпитваше дълбоко възхищение пред онова, която бяха постигнали тук, в Свободните пристанища. Отдавна бяха надминали всичко, което народът на Хоншу някога беше мечтал да постигне. Въпреки това част от него от край време знаеше, че рано или късно това ще се случи. Той беше твърде наясно колко крехка е наистина свободата — като самотен пламък в шепите на дете в свят, където мракът иска да унищожи светлината.

Главата му се изпълни с пулсираща болка и той я стисна в ръцете си с ръмжене. След плячкосването на града болката се беше завърнала и заедно с нея и треперенето на ръката му. Преди да се върне при тревистия бряг на потока, Аш беше платил малко състояние в монети за една манерка от огъня на Чийм, твърдо решен да се сгрее с него и да притъпи болките си.

Отпи поредната голяма глътка и се загледа в звездите над по-малките съзвездия на лагерните огньове в долината. Червеното око на Нинши блестеше силно и без да мига изпод качулката й.

Сети се за Нико и една нощ, подобна на тази, високо сред предпланините на Чийм. Спомни си как се бяха напили заедно край огъня и отпи отново.