Открадни си свят [bg]

1.

Това беше моментът, когато започнаха да се проявяват някои процедурни затруднения.

Ако сте човешко същество, или принадлежите към изправените двукраки екземпляри на вселената, вероятно ви се е налагало някога да носите нещо, което е твърде тежко, твърде горещо или прекалено голямо, или с неудобна форма, която не ви е позволявала да го хванете както трябва. И докато крачите натам, накъдето сте се отправили, било нагоре, било надолу по стълбите, сигурно сте се изправяли пред такъв момент, когато относителната безопасност на началото е далеч зад вас, а до крайната цел, която ви обещава облекчение от мъките, има още доста път, много повече, отколкото сте предполагали, когато сте се захванали с тази работа.

Познато ли ви е това състояние? Ако не, мога само да ви моля за извинение. Защото този процес на събиране и натрупване на информация и достигане до определени изводи е само бледен заместител, дори при такива скорости, на способностите на въображението, което вие, органичните същества, притежавате в изобилие и което очевидно е твърде много, за да ви е от полза.

Но познато ли ви е усещането, което ви описах? Това чувство за мрачна решимост, което постепенно започва да се размива в съмнение, появата на първите признаци на отчаянието, зараждането на паниката?

Ако е така, спомнете си за него, когато решите да съдите.

Може би грешката беше наша — моя и на капитана. Може би от самото начало — още докато се намирахме в пределите на Слънчевата система — твърде много се уповавах на Хана Су, която винаги знаеше точно колко прашинки пипер трябва да се сложат в супата. Може би капитан Джут трябваше да разговаря по-често с Кстаска, това загадъчно отроче на серафимите, клечащо върху летящата си чиния подобно на гъсеница върху гъба. Може би тогава капитан Гилеспи щеше да осъзнае далеч по-скоро, че пътешествието съвсем не е такова „незабравимо забавление“.

Вместо това, ето ни тук, отвъд логичното възприятие на деня и нощта, с господин Грант, който като художник измерва разстоянието с палец, и чичо Чарли, напомнящ похотлив стар морж. С барикадирания зад любимия си бар Рори и с госпожа Гудселф от Клементинските палати, която е завладяна от увереността, че всички пътища водят към нея. Възможно ли е целият кораб, с неговия екипаж и пътниците, да са се смалили до неясно трепване в главата на Лерой Гълс…

О, май пак започнах да дрънкам глупости? Нищо чудно. Откакто напуснахме пределите на слънчевото влияние и навлязохме в тъмната гора на непознатото, все по-често се унасям в поетични бръщолевения. Имам усещането, че изпадам в транс. Че се намирам в хибернация.

Простете ми за тези твърде опростени и сантиментални аналогии е органичното. Не зная как иначе да опиша своята безпомощност. Лишена от сила, дори най-сложната самоопределяща се програма (каквато вероятно все още съм аз) изпада в състояние на философска летаргия, в нулевостепенно присъствие, което е пра- или постлингвистично: или чисто материално, или прекалено хипотетично. Моите заместници, не се съмнявам, полагат максимални усилия, но аз все така лежа забравена в прахта, докато лошият капитан се навира все по-навътре в заешката дупка.