Открадни си свят [bg]

— Нищо нямаше да им направим — гневеше се тя и риташе ядно водата в плитчините. — Животни. Ето какви са. Ей, дори щяхме да им предоставим тяхно собствено време, стига само да бяха ни позволили да го обсъдим на спокойствие.

— „Часът на перките“ — захили се Бет. — Или „Подземната фауна“.

— Те са атавизъм — мърмореха помежду си учените. — Или преднамерена мутация? — те се споглеждаха въпросително.

Доджър Гилеспи знаеше, че ако пак спрат, едва ли ще намери сили да преодолее болката. Замаяна от изтезаващия пламък в хълбока и умората, тя се препъна в един полузаровен въздушен отдушник и подплаши едър, охранен плъх, който сигурно достигаше петдесет сантиметра от носа до опашката. Нямаше и следа от бледолики жени с дълги кожени палта, метнали на рамо чували с ограбено имущество.

Изморена до крайна степен, Джоан най-сетне позволи на един от ловците да я смени. Тя дотича при Доджър и й подаде ръка.

В първия момент Гилеспи не я забеляза и трепна уплашено.

— Господи, малката, по-внимателно.

— Уф, извинявай. Исках да ти помогна.

— Не го прави отново, инак ще трябва мен да ме носиш. Как е тя? — Доджър кимна към носилката.

Джоан повдигна рамене.

— Не е идвала на себе си. Нямам представа дали ще оживее. — Говореше пресипнало, но очите й се навлажниха.

— Хайде, давай — подкани я капитан Гилеспи и сложи ръка на рамото й. — Поплачи си. Ще ти олекне.

— Майната ти — отвърна мрачно Джоан и отстъпи назад. — И без теб ще се оправя. — Тя си обърса носа. — Ама и той беше един задник — добави тя, все още не прежалила загубата на Роналд. — Да знаеш само колко ми липсва…