Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Елфът беше до него. Хобитът чуваше неговото тънко, едва уловимо от слуха на смъртен дихание. Оставайки невидим, Първородният заповяда на Фолко да върви напред и да не се оглежда.

Дълго се промъкваха през нощните теснини, през обвитите от тъмнината повалени от бурята дървета. Най-накрая водачът леко изсвири по особен, неприличаш на нищо начин и от гъсталака на клоните отпред се разнесе ответно изсвирване. Едва тогава хобитът получи разрешение да се обърне.

Елфът отхвърли сивото наметало, което го правеше невидим и промъкнал се през листата лунен лъч заигра върху тънките пластини на доспехите му, отрази се от високия шлем, запали стотици огънчета в скъпоценните камъни, обсипали дръжката на дългия кинжал. Бездънни сини очи гледаха хобита и в тях имаше и тревожно очакване, и студено подозрение, и смътна надежда - всичко заедно. И имаше в това лице светлина, непозната за Фолко: не слънчева като паметта на деня, нито лунна като отражение на нощта, не и звездна, а светлина, излъчвана някъде от дълбините на тайнствената му душа. Никой, никой от смъртните не можеше да разбере това магическо сияние, което сякаш пронизваше Мрака в душата на хората. Тази Светлина се беше родила от дълги, неимоверно дълги размишления и действия - разсъждения върху недостъпни за разбирането на хобита неща и действия в области, съществуването на които Фолко не можеше дори да подозира. Това беше светлина, ала взета не от Силите. Бе светлината на самата му същност. Тя не разсейваше мрака, напротив, възникваше като негова съставна част, парче от всяка действителност и в този момент Фолко изведнъж проумя какво означаваше онзи смътен ред в най-старите и древни предания, който толкова дълго му се струваше безсмислен: „И светлината в тях е подобна на мрака, и мрака - на светлината."

Древна сила лъхаше от това лице и бе чудно - кои ли армии ще дръзнат да се опълчат против такива воини? Но хобитът със сигурност знаеше, че такива са се намерили и времето отброява последните часове до великия сблъсък на Могъщите... За миг му се стори, че жар на обхванал всичко съществуващо пожар опърля лицето му...

На поляната мирно стояха няколко коня, иззад храсталаците безшумно излязоха трима елфи. Те заговориха между себе си на странен език, който не приличаше на Квеней, не беше Синдарин, нито даеро- ново наречие. В ушите на хобита звучеше някакъв съвсем особен, очевидно най-древният от елфически- те езици, езикът на Водите на пробудата.

След няколко минути ездачите вече препускаха през нощта, Фолко седеше зад гърба на довелия го дотук елф. Хобитът докосваше с пръсти необикновено мекия, сякаш копринен, но в същото време много здрав плат на елфическото наметало. Странен аромат, необикновен, тръпчив, леко му се въртеше главата. Фолко се опитваше да погледне напред и му се струваше, че под копитата на конете стремително се стеле сребристо светещ килим, който тутакси се свива се зад тях.

Пристигнаха бързо. От мрака се дочу предупредително изсвирване, елфите отговориха и спряха конете, Фолко усети на рамото си тънката, но необичайно силна ръка на спътника си, деликатната наглед китка бе готова всеки миг да парализира всяко негово движение.