Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Това умение се откри неочаквано, на десетия ден от похода, когато умората овладя Фолко до такава степен, че угаснаха всичките му мисли, и не остана нищо друго, освен тъпото желание да се довлече до грубата вълнена постелка, хвърлена на земята. Но щом главата му докосна заменящото възглавница навитото наметало, той не изпадна както миналата нощ в пусто черно безмълвие. Пред вътрешния му поглед неочаквано се появи висока, облечена в бяло фигура, лицето й беше прикрито от мек полумрак, но Фолко веднага позна магьосника. Олорин направи широк, сякаш подканващ жест и тутакси изчезна. Хобитът усети себе си като стоящ пред исполински врати, границите им и очертанията се губеха в обкръжаващата ги мъгла. И трябваше да ги отвори, а за това колкото се може по-скоро да забрави за непрекъсната болка в краката и къркоренето на празния стомах, за твърдата и набързо направената постеля и лепкавия, пълзящ над самата земя предвечерен хлад... Трябваше много да забрави и много да си спомни, и нечия могъща воля, зовеше, мамеше хобита, карайки го да изпита със силата на мисълта си здравината на плътно затворените за хиляди и хиляди други хора Врати. И той се поддаде на призива и външният свят започна малко по малко да угасва пред мисления му поглед. Усилие след усилие, движение на волята след движение на волята, той се освобождаваше от пречещите чувства на плътта. Това се оказа доста лесно - достатъчно беше да се съсредоточи върху странната шарка на тези Врати, забравяйки за всичко останало, и когато им заповяда да се отворят, крилата беззвучно се разделиха... но хобитът успя да почувства нечия могъща воля, която му помагаше в това. Пред него се разкриха необозрими далечини, а той се рееше във висините като орел и разглеждаше разпрострелите се под него пространства...

Той виждаше Морето - велико, мрачно, вечно в свирепата си мощ, пазещо пътищата към прекрасните страни на Правия път. Погледът му откри сред неуморните вълни сивата пелена на мъглата, пресичаща простора. Колеблива и несигурна изглеждаше тя, но Фолко веднага разбра, че тази призрачна преграда не може да бъде преодоляна и от най-здравите тарани - пред нея би се оказал безсилен дори Гронд, Чукът на Подземния свят, защото това беше Чертата Пелост, наричана още на елфически Рамандуне - Стената на Залеза. От север на юг се беше протегнала тя, от смътния в пладнешката мараня хоризонт до мрака на нощта. И от нея започваше Правият път. Погледът на хобита премина чертата, и досущ както в неговото отдавнашно видение още по пътя през Арнор, той видя бялата линия на прибоя и гладките черни стени на ис- полинските планини. Разбра, че пътуването на мисълта му го е отвело зад Тол Ересю, към бреговете на Благословената-земя. Той виждаше тънките, сякаш изтъкани от светлината и обвити с кристални нишки кули на Тирион, прелетя над гигантската арка на Алк- валонде в пристанището Телери. Страховитите бастиони, издигнати още в дните на бягството на Моргот и изпращането на Двете Дървета останаха назад. Тясната долина свършваше, невидимата пътека го изведе на обширна сияеща равнина, и дълго след това му се струваше, че никога няма да види нищо по-прекрасно. И яркостта на цветовете, и чистотата на небесата, и благоуханието на поляните бяха неописуеми и неизразими, и сладко непознато чувство го завладя при вида на завинаги изгубената за смъртните Задмория. Звуци на чудесна музика, в която все едно се сливаше и разтваряше цялата история на този свят с неговите радости и мъки, стигнаха до слуха му. И пеене на множество чисти гласове, и златно сияние, разлято над Валмар, и смътни фигури, прекрасни, но неразличими в детайли, се откриха пред вътрешния му взор. Той оризова Олорин, умолявайки го да му прости за несдържаните думи по време на последната им среща, защото Маярът показа на хобита в името на какво се извършва походът им. Красотата се нуждаеше от защита и осъзнаването на това, че този прекрасен свят сега отново, както и преди три века, зависи от упоритостта на хобита и приятелите му, даваше нови сили...