Изтръгнати от корен [bg]

Множеството ни следваше през всичките осем версти до града; хората подтичваха до нас, а случеше ли се някой да изостане, други заемаха неговото място. Докато стигнем до моста над Вандалия, един куп възрастни мъже и жени бяха изоставили работата си, за да вървят с нас, а при портите на замъка вече едва се движехме сред буйната тълпа, която ни притискаше от всички страни като живо същество с десет хиляди гласа, до един крещящи от радост. Новините вече бяха стигнали дотук: кралицата беше спасена, кралицата не беше заразена. Принц Марек най-сетне беше избавил кралицата.

Всички живеехме в песен: точно такова беше усещането. Аз също го чувствах, въпреки че златната глава на Хана се поклащаше напред-назад от друсането на фургона и тя не проявяваше никаква съпротива; въпреки че знаех колко малка беше действителната ни победа и колко много мъже бяха загинали за нея. До коня ми тичаха деца и ми се смееха — вероятно не от възхищение, защото представлявах едно огромно петно със заплетена коса и скъсана пола — но не ме интересуваше. Засмях се заедно с тях, забравила за схванатите си ръце и безчувствените крака.

Марек яздеше най-отпред с възторжено лице, сякаш и неговият живот се беше превърнал в песен. В този момент никой не мислеше за войниците, които не се бяха завърнали. На мястото на откъснатата ръка на Олег имаше стегната превръзка, но той енергично махаше с другата и пращаше въздушни целувки на всички момичета по пътя си. Множеството не намаля, дори след като преминахме през портите на замъка: войниците на краля бяха наизлезли от бараките си и благородниците — от домовете си, хвърляха цветя пред нас и дрънчаха с мечове по щитовете си.

Само кралицата не обръщаше никакво внимание. Бяха свалили ярема и веригите й, но тя седеше все така безразлично, неподвижна като издялана фигура.

Престроихме се в колона по един, за да минем през последната арка и да влезем в двора на самия замък. Постройката беше зашеметяващо голяма, със сводове на три реда от земята; от балконите се навеждаха безброй лица и ни се усмихваха. Гледах заслепено хората, бродираните знамена в ярки цветове, колоните и кулите наоколо. На върха на стълбището от едната страна на двора стоеше самият крал със синя мантия, закопчана на врата с голяма скъпоценна брошка — червен камък в златен обков с перли.

От другата страна на стената още се долавяше глухият рев на радостната тълпа. Вътре в двора обаче всичко притихна като началото на пиеса. Принц Марек беше свалил кралицата от фургона. Поведе я нагоре по стълбите, между придворните, които се отдръпваха като вълна, и я представи на краля. Усетих, че и аз съм притаила дъх.

— Ваше Величество — каза Марек, — връщам ви вашата кралица.

Слънцето грееше ярко и той приличаше на воин-светец с бронята, зелената пелерина и бялата си риза. Кралицата стоеше висока и скована до него в простата си бяла роба, късата златна коса като облак и преобразената си, лъскава кожа.