Изтръгнати от корен [bg]

Каша слезе от фургона — чакаха я неколцина стражи. Пробих си път през стената от слуги и придворни и застанах между войниците и нея.

— Какво ще правите с нея? — попитах, настръхнала от тревога. Сигурно съм изглеждала странно в прашните си, изпокъсани селски дрехи — като врабче, чирикащо срещу глутница ловуващи котараци, но те не виждаха магията в корема ми, готова да изригне.

Колкото и незначителна да изглеждах обаче, все пак бях част от победата, от спасяването на кралицата, пък и те не бяха склонни към жестокост. Гвардейският капитан — той имаше най-огромните мустаци, които бях виждала, с твърди, завити с восък връхчета — учтиво ме попита:

— Вие нейната прислужница ли сте? Не се притеснявайте, ще я заведем при самата кралица, в Сивата кула, за да може Върбата да се погрижи за тях. Всичко ще стане, както повелява редът и законът.

Това не беше особено утешително: законът повеляваше и двете веднага да бъдат умъртвени. Каша обаче прошепна:

— Всичко е наред, Нешке.

Не беше, но нищо не можехме да сторим. Стражите се наредиха четирима пред нея и четирима след нея и я поведоха към двореца.

Аз ги гледах безучастно, но в следващия миг осъзнах, че ако не разбера къде я водят, никога няма да я намеря на това огромно място. Скочих и се втурнах след тях.

— Ти дотук — каза ми стражът на вратата, когато се опитах да ги последвам, но аз му изтананиках „Парам, парам“ като песничката за малката мушица, която никой не можел да хване; той премигна и аз минах.

Проследих стражите като по връвчица и на всички срещнати тананиках, за да ги уверя, че съм твърде малка, за да ме забележат, че не съм нищо важно. Не беше трудно. Чувствах се възможно най-дребна и незначителна. Коридорът беше безкраен. Навсякъде имаше врати от масивно дърво и железен обков. Слуги и придворни влизаха и излизаха от огромни стаи, украсени с гоблени, украсени с резба мебели и каменни огнища, по-големи от входната врата вкъщи. От таваните висяха искрящи лампи, пълни с магия, а в коридорите грееха високи бели свещи, които горяха, без да се топят.

Накрая коридорът свърши с малка желязна врата, охранявана от стражи. Те кимнаха на мъжете, които водеха Каша, и пропуснаха тях и нищожеството мен към тясно, вито стълбище, като погледите им просто се плъзнаха върху мен. Изкачвахме се дълго, а уморените ми крака заплашваха да се предадат на всяко стъпало. Накрая се скупчихме на малка кръгла площадка. Беше сумрачно и задимено; нямаше прозорци и само една обикновена газена лампа в грубо издълбана нища в стената осветяваше друга тежка, желязна врата с голямо чукало във формата на главата на гладно дяволче. От желязото лъхаше странна хладина — студен вятър, който усещах с кожата си, макар да се бях притиснала до стената в ъгъла зад гърба на високите стражи.

Гвардейският капитан почука и вратата се отвори навътре.