Драконите на изчезналата луна [bg]

Никой не си направи труда да го попита какво търси в тази част на Ансалон. Моряците не се интересуваха от елфи, нито пък ги бе грижа къде отиваше този специално, но пък не можеше да се каже, че не се радват от раздялата с него, тъй като е добре известно, че морските елфи, напуснали горите, за да заживеят сред океанските дълбини, често нарочно потопяват корабите, превозващи техните събратя, за да ги убедят да прекарат остатъка от живота си на дъното на морето.

Колкото до Силваношей, веднъж щом усети твърда земя под краката си, младежът повече не се обърна назад. Не даваше и пет пари за кораба или моряците му, макар да го бяха прехвърлили през Новото море с наистина изумителна бързина. Още от началото на пътуването вятърът бе духал в правилната посока, без да престане нито веднъж. Освен това не се бяха натъкнали на нито една буря — истинско чудо за това време на годината. И все пак, независимо колко бързо бе плавал корабът, Силваношей не можеше да остане доволен.

Когато стъпи на сушата, усети как го обзема неистова радост, понеже чувстваше, че Мина е наблизо. Всяка следваща стъпка го водеше все по-близо до прекрасното й лице, до свидния й глас. Нямаше представа къде точно е тя в този момент, но конят знаеше. Нейният кон, същият, който тя бе изпратила за него. Така че в минутата, когато стъпи на сушата, Силваношей просто се метна на Тленен огън и препусна толкова бързо, че така и не му остана време да научи дори името на малкото пристанище, където го бяха свалили.

Младежът и животното пътуваха на север. Що се отнасяше до Силваношей, младият елф не би имал нищо против да язди ден и нощ без почивка, ала конят (колкото и чудно същество да беше) все пак имаше нужда от храна и почивка, както между впрочем и самият Силван. В началото младежът горчиво проклинаше тези почивки, ала жертвата си струваше. Още по време на първата нощ, прекарана на сушата, той се натъкна на търговски керван, движещ се по посока на съвсем същото пристанище, откъдето идваше той самият.

Обикновените човеци на драго сърце биха избегнали срещата със самотен елф насред пътя, ала търговците виждат във всеки потенциален купувач и по стар обичай не отдават голямо значение на расата или произхода (като се изключеха кендерите). Парите на елфите бяха също толкова добре дошли (а често и за предпочитане), колкото тези на човеците, така че те най-сърдечно го поканиха да сподели вечерята им, още повече, че макар и окаляни от пътя, дрехите му им се видяха с добро качество и фина изработка. Силван вече се канеше надменно да им откаже — в този момент искаше единствено да остане насаме и да мечтае за кехлибарения й взор, — когато дочу един от човеците да споменава името Мина.