Луната, която убива [bg]

Първата част от пътуването до Кисуа протече изцяло по установения ред - ставане призори и закуска, следвани от дванайсет часа смазващ тяло и дух зноен преход с камили, които си пробиват път през златното море на дюните. Но после стигнаха до Теса и преполовиха пътя, а оттам нататък нещата се промениха. Неочаквана припряност подчини действията на Гехану. Тя подгони кервана през пустинята с такава скорост , че дори най-печените сред артистите негодуваха в края на деня. Потегляха преди зазоряване и спираха доста след залез-слънце, като почиваха само когато напрежението станеше опасно за здравето на камилите.

Въпреки изтощението и болките в тялото Ниджири бе благодарен за тази промяна. Заради зверския темп малцина забелязваха, че Ехиру трепери в дневната горещина, а погледът му блуждае. Както и че постоянно мърмори сподавени молитви упование в Богинята при този вихрен хаос от звуци и образи, който явно бе завладял неговото съзнание. Това бе началото на пранаж - навън, в дивата пустиня, на много мили от който и да било център на цивилизация. Без надежда за намиране на подходящ приносител, без възможност за уединение и самота, които да облекчат мъките на Бирника по време на пратеното от Хананджа изпитание. На всичко отгоре заобиколен от неверници, защото дори гуджаарейците сред пътуващите артисти бяха от онези, които славят Хананджа на думи, но не и в сърцата си. Такива не биха предложили себе си за облекчаване нуждата на Бирника, без значение колко тачеха най-висшите Слуги на Богинята. Така че какво друго оставаше на Ниджири, освен да лежи нощем до Ехиру и да шепне заедно с него молитви в усилие да улесни оставането му в реалността? Денем яздеше редом с него, помагаше на своя брат, когато можеше, използваше цялата си съобразителност, за да отклонява случайното внимание от страна на артистите.