Зовът на барабана [bg]

Постепенно осъзнах, че мъжът, когото докосвам, може би не е смъртно ранен въпреки ужасните поражения. От прегледа установих, че извивката на куката беше минала нагоре през черния дроб. Вероятно десният бъбрек беше унищожен и част от тънките черва или жлъчката бяха засегнати, но това нямаше да го убие веднага.

Сигурно шокът щеше да свърши тази работа, но виждах пулса на покрития му с пот корем, точно над щръкналото острие. Беше бърз, но стабилен като барабанен ритъм; усещах ехото му с върховете на пръстите си, когато сложих ръка върху него. Беше изгубил много кръв — миризмата ѝ надделяваше над миризмата на пот и страх, — но не толкова много, че да умре от това.

Една неприятна мисъл ме споходи: може и да успеех да закрепя този човек, но беше по-добре да не го правя, защото след тази мисъл дойде и всичко онова, което можеше да се обърка — кръвоизливът, когато извадя куката, беше най-вероятното. Вътрешно кървене, закъсняла реакция на шока, перфорирани черва, перитонит… и все пак.

В Престънпанс бях видяла мъж, пронизан от меч, раната беше много подобна на тази. Той не получи друго лечение освен превръзка и все пак се възстанови.

— Беззаконие! — крещеше Кембъл, а гласът му се понесе над глъчката на спора. — Това не може да се допуска при никаква провокация. Ще се погрижа да бъдете съдени!

Никой не обръщаше внимание на истинския обект на този спор. Само секунди бяха изминали, но и аз разполагах само със секунди за действие. Сложих ръка на рамото на Джейми, за да привлека вниманието му.

— Ако го спася, ще го оставят ли жив? — попитах го тихо.

Той погледна мъжете зад мен, преценяваше вероятностите.

— Не — каза тихо. Очите му срещнаха моите, потъмнели от разбиране. Раменете му се изпънаха леко и той остави пищова на бедрото си. Не можех да му помогна в избора; той не можеше да помогне на мен, но щеше да ме защити, каквото и да реша.

— Дай ми третата бутилка отляво, на горния ред — казах и кимнах към капака на кутията, където имаше три редици прозрачни стъклени бутилки, здраво затапени и съдържащи различни лекарства.

Имах две бутилки чист алкохол и една с бренди. Излях голяма доза кафеникав стрит корен в брендито и го разклатих силно, после пропълзях до главата на мъжа и го притиснах към устните му.

Очите му се бяха изцъклили; опитах се да погледна в тях, за да се уверя, че ме вижда. „Защо?“ — запитах се, докато се навеждах и изричах името му. Не можех да го попитам какво избира — аз бях решила вместо него. И след като го направих, не можех да моля нито за одобрение, нито за прошка.

Той преглътна. Веднъж, два пъти. Мускулите до побелелите му устни потрепнаха; капки бренди потекоха по кожата му. Отново преглътна конвулсивно, после изопнатият му врат се отпусна и главата му натежа върху ръката ми.

Седнах със затворени очи, държах главата му, пръстите ми бяха на пулса под ухото му. Той подскочи, пропусна удар и продължи. Тръпка мина през тялото му, кожата му настръхна, сякаш хиляди мравки плъпнаха по нея.