Колелото на Осхайм [bg]

— Аз ще дойда. — Той протегна ръце и хвана за раменете двама войници. — А тези мъже ще яздят с нас. В конюшнята има коне за вестоносци.

— Ти знаеш за защитата на града повече от всеки друг, капитане. Необходим си тук. Но тези двамата ще ги взема.

Стигнах до края на тълпата от войници и стражи и изведнъж ми се отщя да си тръгвам оттук. Излизането в мрака отвъд гъмжилото от тела ми се стори наистина лоша идея. Мъжете бяха струпани нагъсто като овце в кошара — толкова нагъсто, че трябваше да си пробивам път със сила. Страхът ни караше да се притискаме един в друг като стадо пред хищник, въпреки че май само аз имах ясна представа за природата на дебнещата ни заплаха. Мъртвите бяха притихнали. Това означаваше, че личът си е тръгнал. Искаше ми се да мисля, че е отстъпил зад стените да върши някаква дяволия навън, сред бушуващия пожар. Но докато се вглеждах мрака, знаех. Сега личът беше в града ми. Някъде там, по улиците. Бродеше на воля сред невинните — а повярвайте ми, пред древната злоба на личите всички сме невинни.

Щом оставих зад себе си сигурността на множеството, всичките ми оскъдни резерви от смелост се изпариха. Бях на открито, следван само от двама стражи, и единственото, което ме тласкаше напред, бе гордостта. Тя винаги е била най-смъртоносният ми недостатък. По-лош дори от наследеното по бабина линия проклятие да изпадам в редки берсеркерски пристъпи, когато съм притиснат до ръба. Гордостта позволява един мъж да бъде нанизан на острието на чуждите очаквания. Колко ли пъти бях влизал в огъня — не само в преносен, но и в пряк смисъл, — под погледа на Снори, когато тежестта на неговата вяра в мен смазваше оправдания ми инстинкт да хукна в обратната посока?

Взех един фенер, висящ от изоставена сергия за пасти, и тръгнах към конюшнята. Светлината в ръката ми трепереше. Забързах по Апанската улица в тъмното с двамата войници зад гърба си.

Улицата се простираше злокобно тиха, без нито звук освен далечните викове от боя при стената. Издайнически цепки светлина по горните прозорци и някоя сянка, мяркаща се сегиз-тогиз зад затворените кепенци, бяха единственото, което показваше, че градът не е изоставен.

— По-полека. — Вдигнах ръка да спра войниците и извадих меча си. Вратата на конюшнята беше открехната. Чувах тъпченето и пръхтенето на конете вътре. — Нещо ги е подплашило. — Не знаех колко мъртъвци може да са се измъкнали от битката при портите — някой от тях би могъл да се спотайва в мрака зад вратата, окървавен и тих. Вдигнах фенера. — Ти влез пръв. — Кимнах на по-едрия от двамата войници, истински здравеняк, макар че не му достигаха няколко сантиметра и килограма, за да се изравни с мен.

— Сър. — Той ми хвърли поглед, който питаше „защо аз?“, но тъй като не бе възможно във Вермилиън да се намерят двама мъже с по-голяма разлика във военните чинове от мен и него, пристъпи напред. Подадох му фенера и той побутна вратата с меча си. Вмъкна се вътре неохотно като човек, който пъха ръката си в буркан с паяци.