Колелото на Осхайм [bg]

— Спря… ги.

Зачудих се за миг върху тези думи. Маслото не ги беше спряло. Протегнах пръсти да го пипна и ги плъзнах по паветата.

— Да! — Разбрах. Само за миг объркването ми премина в кристална яснота. Мъртвите под барбикана не бяха можели да натискат, защото нямаха сцепление със земята. Служеха единствено като буфер от плът, който да предава натиска отвън. Портата едвам бе издържала. Маслото я беше спасило. Заля ме моментен триумф. — Знаех си, че ако… — Но Дарин вече си беше отишъл.

Лекарят задържа пръсти върху шията му още за миг, търсейки пулс. Поклати глава. И заслепен от сълзи, които не бяха от дима, аз изтеглих меча си.

Нещо се разшава под кожата на брат ми. Беше достатъчно голямо, за да го видя дори със замъглени очи. Като малка ръчица, плъзгаща се нагоре по врата му. Тялото му потръпна, сякаш някой удари отвътре по гърдите му.

— Какво, за бога…? — Лекарят отскочи ужасено назад, явно не съвсем запознат с природата на врага ни.

Устните на Дарин се сгърчиха. Аз изругах и забих меча си нагоре през гръдната кост на брат си в сърцето му, и без да издаде нито звук, той се отпусна в истинска смърт.

— Това не е достатъчно — обади се Сира зад мен. — Трябва да го вържеш…

— С този меч е достатъчно. — Изтеглих острието, червено от кръвта на брат ми, и се изправих с лице към братовчедите си.

— Това не беше същото като при другите — което стана с него… — каза Ротус.

— Да. — Мъртвите винаги се будеха мигновено, с глад в очите, готови да убиват. При Дарин беше различно. Сякаш… сякаш нещо се опитваше да излезе от него. Или през него. — Аз… — И тогава забелязах. — Мъртвешкия вой… няма го. — Осъзнах, че откакто се бях свестил след безумната си атака, мъртвите бяха замлъкнали. Виковете и крясъците, които чувах сега, идеха от живи гърла, някои пълни с ярост, други с ужас или болка, но смразяващият безкраен вой на атакуващите мъртви беше… секнал.

— Мъртвите станаха по-бавни — докладва Ренпроу; гледаше ме така, сякаш се притесняваше, че мога да припадна отново или да се хвърля обратно в мелето. — Но едвам ги удържаме, а те продължават да прииждат — сигурно вече имат напълно използваема рампа до върха на стената.

— Връщай се на кулата, капитане. Имаме нужда от очите ти. — Зад стените ревът на огъня звучеше като бурна река.

Братовчедката Сира пристъпи по-наблизо и посегна да сложи ръка на рамото ми. Докосването ѝ бе лекичко.

— Съжалявам за Дарин, Джалан. Беше добър човек.

Бях го изхвърлил от главата си. Просто ей така, собствения ми брат, който лежеше мъртъв на земята зад мен, с кръв, течаща от раната, която му бях нанесъл. Изведнъж почувствах нужда да се изпълня с нещо друго. В този момент даже бях благодарен за атаката. Минах покрай Сира.

— Това не може да е цялата Седма! Къде е Мартус? — Едва сто човека в ризниците на Седма стояха около нас, а фронтовата линия срещу мъртвите се намираше само на двайсетина метра. Гражданите, дошли да гледат зрелището, отдавна бяха избягали — надявах се да разпространяват необходимата паника из града. — Къде, по дяволите, е дворцовата стража? Бихме могли да ги удържим, ако съберем всичките си сили тук.