Политичестки ред и политически упадък [bg]

Франция е ярък пример за това как икономическата модернизация води до езикова унификация. През 60 – те години на XIX в. една четвърт от нейното населението не говорят френски, а друга четвърт го използват като втори език. Френският е езикът на парижаните и образования елит, а селяните говорят на бретонски, пикардски, фламандски, провансалски и безброй други местни диалекти. Както в планинската Папуа – Нова Гвинея, където племената в съседните долини говорят на взаимно неразбираеми диалекти. С разрастването на капиталистическата пазарна икономика през XIX в. използването на френския рязко се увеличава. По думите на Иожен Вебер: „Достатъчно е да... преглеждаш вестниците... за да разбереш, че все повече и повече родители и деца са привърженици на интеграцията, на офранцужването, които допринасят за мобилността, напредъка, икономическото и социално издигане... Индустриализацията допринася за езиковата унификация на разноезичната работна сила, която мигрира към градовете.“ Окончателното езиково обединение на Франция не приключва до Първата световна война, когато военната служба в окопите довежда докрай един процес, започнал поради икономическа необходимост.

Социалната мобилност в резултат на все по – голямото разделение на труда изостря проблема за идентичността. В един момент съм селянин в саксонско селце, а в следващия работя в голям завод на „Сименс“ в Берлин. В началото на XXI в. подобни миграции настъпват в Китай, тъй като селяните напускат селата си във вътрешността на страната, за да търсят работа в индустриалния сектор на Шънджън и Гуанджоу. Устойчивият, затворен и ограничен социален свят на селския живот е заменен от анонимния и разнообразен свят на съвременния град. Тази промяна – класическият преход от общност към общество, анализиран за пръв път от Фердинанд Тьонис – е свързана не само с промяна на идентичността поради променения социален статус, а поставя въпроса за самата идентичност. Сега, когато вече не съм под контрола на моето семейство и приятели на село, имам много по – голяма възможност да избирам как да използвам собствения си живот. „Кой съм аз?“, изведнъж се превръща в актуален и насъщен въпрос. Тази промяна се изживява като криза или травма, която Емил Дюркем нарича аномия, или отсъствие на морални норми. Според Дюркем аномията е причина за по – големия процент на самоубийствата в модернизиращите се общества, но тя намира израз и в по – високите нива на престъпност и разпадането на семейството, които често са свързани с бързите социални промени.