Червената лястовица [bg]

Рим представляваше море от червеникавокафяви покриви и меко сияещ мрамор под вечното слънце. Пчелното жужене на моторините, движещи се под остър наклон в трафика, управлявани от момичета с гарвановочерни коси и обувки от крокодилска кожа с токчета, изпълваше въздуха. Генерал Корчной го вдишваше дълбоко. Това беше неговият стар оперативен терен и той не го беше забравил. Обядваха в позападнал, но все още елегантен ресторант. Доминика никога не беше чувала за spaghetti alla bottarga, но купата с паста, блестяща от зехтин и посипана със златист bottarga di muggine, хайвер от сив барбун, я докара до захлас. Тя поглеждаше към Корчной, а той кимаше доволен. Нямаше нищо общо с руския хайвер, помисли си тя.

Седяха в таверната „Фори Империале“, две малки стаички с маси с покривки и пастелни фрески по белите варосани стени и под от полирани черни и бели плочки. Ресторантът беше по средата на „Виа Мадона дей Монти“, тясна старинна уличка, потънала в постоянните сенки на допиращите се една в друга жилищни сгради, с пекарни и дърводелски ателиета на долните етажи, с въздух, изпълнен с аромат на печен хляб и талаш.

На следващия ден Доминика трябваше да се свърже с шефа на бюрото на ЦРУ, да остави съобщението си и номера на предплатения си телефон.

Корчной внимателно я наблюдаваше преди и след контакта — твърда като скала и спокойна — и остана доволен. Тя се чувстваше стимулирана на улицата, бузите ѝ пламтяха, големите ѝ очи отразяваха плисъка на десетките фонтани на делфини.

Генералът едностранно промени оперативния план, щом се отдалечиха от Москва. Той настоя в началото да установят контакт с американците дискретно, на улицата, а после да използват наетата от ЦРУ квартира за разговори.

— Прости ми, но не вярвам нито на чичо ти, нито на този Зюганов — каза ѝ той, докато се разхождаха след обяда. Вървяха бавно покрай Форума, по облия паваж санпиетрини[106], после тръгнаха нагоре по тясна алея, оглеждайки се за опашки. Пуснаха по едно евро в тенекиена кутия и слязоха в затвора „Мамертин“, представяйки си как Свети Петър е бил спуснат в тъмницата през дупка, изсечена в скалата на Капитолийския хълм. Затворът подейства разтърсващо на руските им души и те бързо го напуснаха, за да се върнат обратно под слънчевите лъчи.

Докато се разхождаха, изкачвайки се по различни стълбища през китни квартали, те използваха времето спрямо разстоянието, за да се уверят, че не ги следят. Корчной говореше, понякога я спираше, за да постави ръка на рамото ѝ. Той описваше живота, работата за ЦРУ в Русия незабелязано, вътре в службата. Те седнаха на пейка близо да някакъв обелиск, похапваха скрежина, гъсто айскафе, и крадешком хвърляха погледи на часовниците си, на пешеходците, на паркираните коли, докато Корчной ѝ разказваше, че шпионинът трябва да разбира разликата между риск и безразсъдство и за оценяването — но не непременно приемането — на насоките от водещия офицер от ЦРУ.

— Това е твоят живот — каза ѝ той. — Накрая ти решаваш какво да направиш и как да го направиш.