Червената лястовица [bg]

Тогава Корчной, изкусният майстор, каза нещо забележително.

— Доминика, разбирам го и ти давам възможност да ми кажеш, да ми се довериш.

Боже мой, какъв ли следовател би излязъл от него! Но интуицията ѝ каза да му разкрие истината, той щеше да я предпази, тя искаше той да ѝ помогне, да сподели товара ѝ, нуждаеше се от това.

— Започнах със следване на заповедите, опитвайки се да го разработвам, също както той разработваше мен — каза тя, тресейки се с цялото си тяло. — Това беше състезание, да видиш кой кого ще вербува първи. — Тя все още устояваше, тя все още висеше на ръба на скалата, над морето, над зейналата бездна. Това беше заобикаляне, не признание.

Но той нямаше да я остави да се изплъзне.

— Да, разбира се — каза Корчной. — Сега ме слушай много внимателно. Попитах те как те вербуваха.

Гласът на Доминика почти не се чуваше, чувстваше се като лунатичка. Той повдигна вежда и тя се реши, постави тупкащото си сърце в ръката му и пристъпи напред в откритото пространството.

— Не ме вербуваха. Аз избрах да работя с тях. Това беше мое решение. Така и го направих, по моите правила.

Корчной напълни една тенджера с вода от чешмата над мивката, сложи я на втората горелка и пусна вътре шепа сол. Той ѝ махна да дойде до котлона и ѝ подаде лъжица. Доминика застана над соса и започна да го бърка.

— Изобщо не ставаше дума за влюбване — каза тя с тих гласец. — Това беше мой избор.

Корчной не отговори, но тя знаеше, че е в безопасност. Сега се рееше над бездната, вятърът бучеше около нея, морето отдолу се блъскаше в скалите и тя летеше. Знаеше, че с него е в безопасност.

Корчной бе удовлетворен. Той не прие признанието ѝ като слабост, безразсъдство или глупост. Видя как пресмяташе, как оценяваше намеренията му, но най-важното — как пое смъртоносен риск на базата на необикновената си интуиция. Това беше важно. Тя щеше да има нужда да му се доверява в близкото бъдеще.

Сега той беше този, който трябваше да поеме риска. За четиринадесет години никога не се бе издавал, но те трябваше да бъдат партньори, ако искаше неговата стратегия за приемствеността да сработи. За него щеше да бъде също толкова трудно да ѝ го каже, колкото беше и за нея току-що.

Те стояха рамо до рамо до малкия котлон, газта свистеше през горелките, сосът кипеше в тигана. Дървената лъжица издаваше мек звук, почти като музикална нота, при допира си в тънкия алуминий, докато Доминика бъркаше сгъстяващите се домати. Тя обърна лице към Корчной, отблизо хубостта ѝ беше ненадмината, но тя не я използваше.

— Какво ще правим сега? — попита тихо тя. — Ще ме докладвате ли? — Искаше ѝ се да го каже, да го заяви.