Червената лястовица [bg]

Нейт и Доминика седяха в стаята му и си говореха тихичко. Той се държеше равнодушно, но не можеше да я заблуди, защото тя виждаше интензивността на аурата му. Още веднъж повтори, че са се тревожили за нея, че всички са чакали някаква вест и че всички са били много облекчени, когато генерал Корчной е съобщил, че тя е в безопасност. Той се обвиняваше за това, което се бе случило, за отзоваването ѝ в Москва. Но сега, когато можеха да възобновят взаимоотношенията си, щяха отново да работят заедно. Доминика си помисли, че ѝ звучи досущ като оперативен водещ офицер, какъвто всъщност си беше. Той се тревожел, после бил облекчен. Что за диво! Удивително!

Нейт се чуваше как дрънка празнословия. Даваше си сметка за двамата мъже в съседната стая, даваше си сметка за неловкостта на момента, знаеше, че не трябва да губи контрол. Запъна се и спря да говори, когато видя лицето ѝ. Тя беше елегантна, зашеметяваща, изпълнена с достойнство. Той помнеше това изражение, извивката на устата ѝ — явно започваше да се ядосва. След безкрайните месеци, прекарани в раздяла, не знаейки дали не е мъртва, я беше разгневил още в първия час, в който бяха отново заедно.

И сега какво? — мислеше си тя. Те бяха разделени, а тя си беше изградила очаквания, но нещата очевидно щяха да бъдат различни. Те не можеха да се върнат в опияняващите дни в Хелзинки, когато тя се измъкваше от резидентурата на Волонтов с отмъкнати документи под пуловера. Дългите следобеди в малката, окъпана в слънце тайна квартира, готвенето на малката печка бяха минало. А също и малката, огрявана от луната спалня.

Тя беше глупава фантазёрка, объркана мечтателка. Добре тогава, можеше да бъде и супер делова, но не възнамеряваше да го улеснява. Разказа му с най-брутални думи за отзоваването си в Москва, за подземията на Лефортово, за безкрайните дни на разпити, за ударите и насинените устни и за шкафовете в краищата на коридорите, които скърцаха, докато я напъхваха в тях.

Лицето му посивя, когато му каза, че е пазила образа му в ума си и че това ѝ е помогнало да оцелее, че го е водила до себе си по коридорите и във всяка следваща стая. Нейт не реагира, но тя го видя в очите му, видя, че пурпурната мъгла зад него е наситена с емоция. Смутен и объркан, той стана от стола си.

Отиде до шкафа в другия край на стаята и започна да налива вино. Доминика се изправи и се приближи до него. Ръката му трепереше, докато пълнеше чашите. Не можеше да я погледне. Знаеше, че ако в този момент се докоснат, той ще бъде загубен. Обърна се към нея. Погледна косата ѝ, устните ѝ, бездънната дълбочина на синия ѝ взор. Очите му казваха, не, не бива, но гърлото му се стегна, стомахът го заболя и той взе лицето ѝ в ръцете си и я целуна, припомняйки си вкуса ѝ.

Целуваха се лудо, сякаш щеше да дойде някой, който щеше да ги откъсне един от друг. Доминика го сграбчи за врата и го поведе с гръб назад към малкия мраморен балкон в угасващата светлина. Между върховете на кипарисите, чернеещи на фона на небето, се стрелкаха гълъби. Тя го избута до парапета на балкона и те безмълвно, непохватно разкопчаха токата на колана му, тя повдигна роклята си и застана на палци, с лице към него, като евтина петминутна проститутка в алеите на „Копеевский Переулок“. Стисна кованото желязо с побелели кокалчета на ръцете, вдигна единия си крак и опря обувката си на парапета. Притисна силно устата си в неговата и стенанието ѝ проникна в гърлото му чак до корема му. Тялото ѝ се тресеше, тя се пусна от парапета и обви ръце около врата му, за да се задържи. Цялото това клатене, треперене и люлеене на малкото балконче стресна гълъбите и те започнаха да пикират и да се разпиляват между върховете на кипарисите.

Прилепването им един в друг беше така сладко, така естествено и логично, малкото балконче стана целият свят за Доминика, а Нейт — единственото същество в него, докато прокарваше устни по устата ѝ. Ръцете му здраво стискаха талията ѝ, а краката ѝ започнаха да треперят конвулсивно. Душенка, прошепна тя в ухото му и гълъбите се разхвърчаха в нощното небе.