Московският клуб (Къртица 3) [bg]

Няколко дни преди това баща му бе натракал на електрическа пишеща машина в издателство „Прогрес“ едно писмо. Шрифтът на машината не се отличаваше с нищо, писмото бе написано на бял лист и бе изпратено до канцеларията на президента Горбачов, на вниманието на един от помощниците му, чието име Яков бе прочел под снимка на първата страница на „Известия“.

В писмото ясно и категорично се настояваше незабавно да бъдат освободени всички пациенти на института „Сербски“, държани там по политически причини. Казваше се, че ако до седмица властите не реагират, ще последват нови терористични действия.

Сега, когато очакваха американския президент да дойде в Москва, в Политбюро положително щяха да възприемат тази заплаха като съвсем реална.

Яков и Степан знаеха, че убийството на члена на Централния комитет Сергей Борисов бе привлякло вниманието по целия свят. Кремъл едва ли желаеше втори такъв инцидент, а цената, за която настояваха Крамерови, в края на краищата беше твърде малка.

Баща и син се събраха отново около покритата с мушама кухненска маса. Соня пак беше излязла. Степан често си мислеше за нея и се чудеше защо баща му толкова настоява да не й се казва. Тя положително нямаше да одобри такава опасна акция. Но дали нямаше и още нещо, някаква друга причина, поради която Яков се опитваше да предпази любовницата си?

— Не искам да убиваме невинни хора, ако можем да го избегнем — каза Яков. По лицето му се четеше дълбока тъга.

Степан кимна в знак на съгласие.

— Призлява ми само като си го представя. Още не мога да свикна с мисълта за Борисов. Колкото и ужасен да беше този човек, не мога да върша такива неща.

— Добре — рече Яков, — ако се спреш на метрото, внимавай да не пострадат невинни хора.

— Ще внимавам.

— А бомбата? Колко мощна ще бъде този път?

— Блокче пластичен експлозив с такава големина ще предизвика много силен взрив.